Съединението на Княжество България и Източна Румелия е исторически процес и политически акт, предшестван от редица предпоставки, но най-вече от разкъсването на Санстефанска България. По силата на Берлинският договор от 1 юли 1878-ма, към териториите на Княжество България принадлежат единствено земите между река Дунав и Стара планина, както и Софийския санджак, с обща територия от 63 752 кв. км и около 2 милиона население. Земите в Северна Добруджа, Тракия, Македония и Моравско, населени с преобладаващо българско население остават под чужда власт.
Източна Румелия
Обединението на населяваните от българи земи в една държава се превръща в национален идеал за българския народ, на който е подчинена външната политика на всички правителства в следващите 40 години.
В границите на Османската империя, в земите между Стара планина и Родопите се създава автономната област Източна Румелия. Благодарение на етническото доминиране на българите в областта, където те са повече от половин милион и на енергичната дейност на техните първенци, областта се обособява като българска.
Основните властови и административни длъжности са заети именно от българи. Това способства за изграждане на стабилни връзки с българското княжество, които имат икономически, културен и политически характер. Те стават факторите улеснили бъдещото съединение на Княжество България и Източна Румелия. Българин става и първият главен управител на областта. Алеко Богориди заема поста на 2 април 1879 година.
„Берлинският конгрес от 1878 г.”, художник Антон фон Вернер, 1881 г.
Военно присъствие от страна на Високата порта също няма. В резултат на съпротивата на местното население, османски войски не са допуснати в Източна Румелия, въпреки че Берлинския договор го предвижда. Това намалява прекия контрол на султана върху нея и увеличава българското влияние.
Подготовка на съединението
Още с разделянето на Санстефанска България, българите от двете страни на Стара планина веднага започват активна дейност в посока ревизия на несправедливия Берлински договор. Основават се комитетите „Единство“, чиято водеща дейност в началото е насочена към освобождението на Македония. Но впоследствие тя е преориентирана към съединисткото дело в Източна Румелия, като по-реална и изпълнима цел в краткосрочен план.
По инициатива на бивши участници в националноосвободителното движение, се създават гимнастическо-стрелкови дружества, където българите получават бойна подготовка. Сериозна подкрепа населението получава от представителите на Временното руско управление в областта, които осигуряват близо 80 000 пушки и изграждат складове с муниции. Самият генерал Скобелев изготвя отбранителен план в случай, че султана реши да вкара войски в Източна Румелия.
Управление на областта
В първия Частен съвет (Директорат), изпълняващ функциите на Министерски съвет, който Алеко Богориди съставя, се отличават имената на четирима българи – Гаврил Кръстевич, д-р Георги Вълкович, Йоаким Груев и Т. Кесяков, един грък – генерал-майор Виталис и немския финансист Адолф Шмид.
Княжество България и Източна Румелия; лиценз на изображението: CC BY-SA 3.0
На първите избори за Областно събрание, проведени на 7 октомври 1879г., за депутати са избрани 31 българи, 3 гърци и 2 турци, като това още веднъж идва да подчертае българския характер на Източна Румелия. На базата на различията във възгледите се обособяват две партии – Народната и Либералната.
Социалният състав на Народната партия е от предимно заможни хора – търговци и едри земевладелци. В редиците ѝ влизат и такива популярни лица като Иван Вазов, Констатин Величков, Стефан Бобчев и други. Тя се обявява за незабавно осъществяване на съединението с Княжеството, което ѝ спечелва подкрепа сред мнозинството от народа. Във външнополитическо отношение партията е ориентирана към Русия и застъпва виждането, че само чрез нейната подкрепа могат да бъдат реализирани български национални цели. Наричана е съединистката партия.
Либералната партия се състои от държавни чиновници, хора с добро образование и бивши участници в революционното движение. Основните лица на партията са Иван Салабашев, Георги Странски, д-р Стоян Чомаков и други. Тя е против намесата на Русия в делата на Източна Румелия. Заради близостта си с главния управител, получава прозвището казионна партия.
Първи политически постъпки и стратегически ходове
През 1880 година, след идването на власт на правителството на Уилям Гладстоун в Англия е направен първият сондаж сред Великите сили в полза на евентуалното съединение. Българите вярват, че Лондон ще подкрепи инициативата, тъй като премиерът Гладстоун е известен със симпатиите си към българската кауза в близкото минало. Изпратена е делегация в английската столица, но се оказва, че на този етап нито Англия, нито останалите Велики сили смятат момента за благоприятен по отношение на такава рязка промяна в статуквото, установено от Берлинския конгрес.
В Пловдив през април 1885 година е основан Български таен централен революционен комитет (БТЦРК), с председател Захари Стоянов. Той използва за основа старата комитетска мрежа от предосвобожденския период. В устава на организация се посочва, че тя ще се бори за освобождението на българския народ чрез революция. Комитетът организира демонстрации, най-масовата от които е на 21 юли, когато на връх Бузлуджа е почетена паметта на Хаджи Димитър – включват се около 3000 души.
Заседание на БТЦРК на 25 юли 1885 г. в село Дермендере (Първенец), на което се взема решение за обявяване на Съединението в началото на месец септември. На снимката са: Капитан Коста Паница, Иван Стоянович, Захарий Стоянов, Иван Андонов и Димитър Ризов. (от сайта на БНР)
Провеждат се разговори с българския министър-председател Петко Каравелов, който застава против несвоевременни действия. В същото време княз Александър Батенберг не се обявява срещу съединисткото движение. Управляващата Народна партия обаче не подкрепя каузата, тъй като не успява да спечели подкрепата на Русия в това отношение. Поради тази причина си спечелва обидното название лъжесъединисти.
На 26 юли се провежда събрание на БТЦРК в с. Дермендере, на което се решава да започнат конкретни постъпки за извършване на съединението. На 23 август се приема и план за акцията – предвидено е в нея да вземат участие чети и военни части.
Съединението на Княжество България и Източна Румелия
На 2 септември в Панагюрище възникват вълнения. Комитетът решава да се възползва от благоприятната обстановка и преждевременно да обяви Съединението на 5 срещу 6 септември. Голямоконарската чета, предвождана от Продан Тишков – Чардафон влиза в Пловдив и заедно с няколко хиляди въстаници и армейските части, командвани от майор Данаил Николаев обсаждат конака. Прочетена е прокламация, която обявява края на Източна Румелия и Съединението под скиптъра на княз Алескандър Батенберг.
Съединението на Княжество България с Източна Румелия (пощенска картичка)
Главния управител Гаврил Кръстевич, който е наясно с подготовката на преврата демонстрира патриотично поведение и не се възползва от правото си да повика турски войски. Съставя се временно правителство, начело с Георги Странски, което изпраща телеграма до българския княз, призоваваща го да признае Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Два дни по-късно – на 8 септември той го прави, изчитайки манифест в Търново. На следващия ден, заедно с Петко Каравелов и председателя на Народното събрание Стефан Стамболов, той отива в Пловдив. Българската държава официално поема управлението на областта.
Дипломатически маневри
Оттук нататък за България предстои важната задача да осигури дипломатическа подкрепа от Великите сили за акцията. В началото те вкупом се обявяват против съединението. Българите са изненадани от това, че дори и освободителката Русия се присъединява към общата опозиция. Но това е логично с оглед на отвратителните лични отношения между княз Александър I и император Александър III. Русия не желае Батенберг да закрепи своето положение на монарх в Обединена България. Въпреки това руските представители предупреждават султана да не вкарва войски в Източна Румелия. Пред българска делегация в Петербург, Александър III казва, че „за разединение не може да става и дума“.
Виждайки руската позиция, Англия решава да се възползва и да разшири своето влияние в България. Тя променя становището си и единствена се обявява в подкрепа на Съединението. Англия дори съветва българското правителство как най-добре да защити интересите си. Гърция и Сърбия обаче реагират крайно враждебно на събитието. Гърците се решават да предприемат мобилизация, но липсата на сухопътна граница с България им пречи да започнат преки военни действия.
Сърбия срещу България
Сърбия обаче, под предлог, че е нарушен баланса на силите и българското териториално разширение предполага компенсации за тях, започва военна офанзива срещу Обединена България на 2 ноември същата година. Това създава необходимостта, Съединението да бъде защитено по военен път.
Битката при Цариброд по скици на М. Бернард, The Illustrated London News, 1886 г. (изобр. от сайта на БНР)
Още в началото на конфликта, общата численост на сръбската армия достига около 120 000 души, срещу което България може да мобилизира едва 108 000 щика.
Българската армия е по-лошо въоръжена и без боен опит, поради което се смята, че Сърбия лесно ще се справи с противника. Допълнителна трудност за Княжеството е фактът, че голямата част от българската армия е разположена по южната граница с Османската империя в очакване на турска агресия. Прехвърлянето на военните съединения и единици на запад отнема време, морално и физическо усилие от страна на войниците.
Въпреки трудностите и благодарение на силната мотивация, героизъм и жертвоготовност, които показват българите, в крайна сметка нашественикът е отблъснат. Решителни са боевете при Сливница между 5 и 7 ноември, след което българските войски вече настъпват на сръбска територия. Там те печелят нови победи при Драгоман, Цариброд и Пирот. Успешно е свалена обсадата на Видин.
На 16 ноември, когато се подготвя атака срещу Ниш, в българската главна квартира пристига пълномощният министър на Австро-Унгария в Белград граф Кевенхюлер. Той поставя ултиматум от името на Съюза на тримата императори. Българското настъпление трябва да се преустанови или в противен случай войските на двойната монархия ще се изправят срещу тях. Княз Александър е принуден да се съгласи на мирни преговори. На 9 декември е подписано примирие със Сърбия. Мирният договор е сключен в Букурещ на 19.02.1886г. и предвоенното статукво е възстановено.
Финални стъпки на едно свято дело
На 24 март в Цариград е подписан Топханенският акт, с който Османската империя признава Съединението чрез персонална уния. Княз Александър Батенберг е назначен за главен управител на областта. Администрациите се сливат, а България се отказва от Кърджалийски област и се задължава да изплаща румелийския дълг. Въпреки че представителите на империята продължават да наричат земите на юг от Стара планина Източна Румелия, на практика нейното съществуване има само формален характер. През 1908-ма, когато е обявена независимостта на България, използването на това наименование изчезва безвъзвратно.
Съединението на Княжество България и Източна Румелия е постигнато, без да има предварителна подкрепа за каузата от нито една Велика сила. Въпреки голямата съпротива и трудностите, които го съпътстват, посредством него българската държава издига своя престиж и влияние в международен план. Територията ѝ нараства на 96345 кв. км, а населението става 3 милиона и 150 хиляди души. Съединението на Княжество България и Източна Румелия представлява крупен успех за българската външна политика и е първа важна крачка в борбата за осъществяване на националния идеал.
