Цар Симеон Велики (Симеон I) е български владетел (893 – 927 г.) от Първото българско царство. Неговото управление е наречено от историците Златният век на България. Причините за това са голямото териториално разширение на държавата, разцветът на българската книжовност и въздигането на монарха в царско достойнство (император).
Кесаревото кесарю, божието богу
След като Владимир – Расате бил свален от българския престол, старият княз Борис – Михаил отново поел контрола върху властта в България. Той трябвало да посочи нов престолонаследник, чиято власт да бъде легитимна в лицето на боилите и народа.
Свикан бил народен събор, на който трона получил третият от синовете му Симеон, на комуто дотогава била отредена съдбата на духовник. На събора Симеон бил освободен от духовния си сан и от църковните си задължения, а в замяна се сдобил с държавническия скиптър.
Какви други въпроси са били разисквани там не е много ясно и може само да се гадае, но с идването на власт на новия владетел, за първи път от създаването на Дунавска България била променена столицата, като за новопрестолен град бил избран Преслав.
Историческата ирония около това събитие се криела във факта, че „Преславният дворец“ на река Тича, построен от защитника на старите езически традиции Хан Омуртаг, се превърнал в духовен и книжовен център на християнството в България.
Цар Симеон Велики – картина на Димитър Гюдженов
Дълготрайният мир с Византия
Когато Симеон през 893 година заел българския престол, всички изгледи показвали, че неговото управление ще мине в мир и в усилено културно строителство. Българският княз бил получил образованието си в Константинопол, като там той добил почит към византийската култура и уважение към постиженията на древните римляни и гърци.
Освен това, българо-византийските взаимоотношения по време на управлението на неговия баща, в продължение на 20 години, се запазили мирни и добросъседски. Нещо повече, в Константинопол управляващите били силно благоразположени към новопокръстената България, защото все още се надявали да я приобщят под скиптъра на василевса, чиято корона тогава носел Лъв VI Философ.
Първите стъпки на новия владетел
Освен политически и духовни взаимоотношения, двете държави свързвала и оживена търговия, чиито главен център се явявал градът на Босфора. Там българските стоки били обмитявани, а митото се събирало от закупвачи. Точно това българско тържище се превърнало в „ябълката на раздора“ между двете държави.
Политически фигури в обкръжението на императора съдействали тържището да бъде преместено в Солун, където двама закупвачи започнали безконтролно да събират мита. Освен всичко друго, българските стоки вече били твърде далеч от главния търговски център на империята.
Но това, което подбудило Симеон да действа бил фактът, че преместването на българското тържище се явявало наказание за църковното служение на славянобългарски език, което било въведено вече във всички църкви под неговата власт.
Още през есента на 894 година българските дружини навлезли в Тракия. Близо до Адрианопол те били пресрещнати от византийска армия, която се състояла от столичната гвардия и хазарите на василевса. Ромеите били предвождани от Прокопий Кринит. При този първи сблъсък българите спечелили решителна победа. Повечето хазари паднали в плен, а ромейският пълководец намерил смъртта си на бойното поле.
Но победителите не могли да се възползват от победата си, защото ромеите своевременно пуснали в действие дипломацията си. От север в България нахлули маджарите с огромни конни орди. Заради новата опасност, Симеон побързал да се прибере и разпоредил на хазарите носовете да бъдат отрязани, а те освободени. Ромейските офицери не извадили този късмет и погинали посечени пред стените на Адрианопол.
Сблъсъкът с маджарите
Маджарите били номадски народ, който преди няколко века се намирал под властта на Стара Велика България. От българите, този народ бил получил другото си наименование угри, наричани още с латинското hungari (унгарци).
Когато Симеон научил за нашествието на маджарите, той все още не знаел, че причината за него е византийското злато. Василевсът бил изпратил императорската флота да пренесе през Дунава в 895 година маджарската конница. Същевременно византийските дипломати се опитвали да спечелят време, преговаряйки със Симеон.
Българският владетел се бил разпоредил, с напречни вериги да бъде преградена Дунава, за да се възпрепятства навлизането на византийската флота. Корабите на императора обаче били застигнати от буря при делтата на реката и този път щастието им се усмихнало, защото благодарение на стихията успели да разкъсат симеоновите преграждения. Много скоро след това маджарската конница връхлетяла връз Добруджа.
Симеон нямал достатъчно войски на север да възпре набезите на угрите, защото всички основни български сили се намирали разположени на юг, в очакване на главното настъпление от страна на ромеите. Два пъти влизал в битка българският княз с маджарите, като и двата пъти бивал съкрушен и принуден да бяга.
Угрите преследват българите на Симеон Велики под стените на Дръстър
Угрите станали пълновластни господари на североизточна България и се отдали на плен и грабежи. Макар че Симеон бил изолиран в Дръстър (или Мундрага), той не бездействал и изпратил посолство до печенежкия каган за съюз срещу угрите.
След като всичко било сторено подобаващо, българският владетел още веднъж излязъл в открито сражение срещу маджарската конница. Битката имала решителен характер, превърнала се в изключително кръвопролитна сеч и най-сетне донесла победа на българските войски. Угрите се прехвърлили на север от Дунава, а пленените българи били откупени от византийците.
Време за разплата
Ромеите се отказали да използват българските несгоди и наченали мирни преговори със Симеон, който от своя страна се възползвал от преговорите, за да печели време. Докато размотавал византийските посланници, българският владетел през 896 година започнал уговорените съвместни военни действия заедно с печенежкият каган.
Когато маджарската конница била на далечен поход, българите от юг и печенезите от североизток връхлетели маджарските станове в Бесарабия и ги превърнали в пепелища. Опустошенията след битката при Южен Буг били ужасяващи дори за безмилостните угри. Затова те повече никога не се завърнали по тези земи, а се изселили в Среднодунавската равнина. Днес там се намира Унгария – държавата на техните наследници унгарците.
След този момент Симеон концентрирал цялата си военна мощ срещу Византия. Въпреки че ромеите върнали всичките български пленници попленени от маджарите, българските войски настъпили на юг. В околностите на Булгарофигон византийската армия приела решително сражение с войските на Симеон.
Ромейският пълководец Лъв Катаколон сметнал, че шансовете са на негова страна и сгрешил. В този сблъсък българските дружини отново разгромили ромейските тагми. Като резултат от победата, през 896 година владетелят на България успял най-сетне да подпише мирен договор, в който той диктувал условията на мира.
Мирът бил спазван от двете страни с едно малко изключение. През 904 година, при една военна сгода българската държавна граница получила разширение на югозапад, което било затвърдено с договор. За съжаление обаче, били загубени териториите на север от Дунав. Бесарабия станала земя на печенезите, а Трансилвания и Банат се причислили към териториите на угрите.
Победата на Симеон Велики при Булгарофигон
Царското достойнство на Симеон Велики
След поредица междуособици в Константинопол, през 912 година на престола се възкачил Александър – регент и съимператор на Константин VII Багренородни. Новият василевс отказал да потвърди договорите от 896 и 904 година. За Симеон това бил повод за нов сблъсък и той отново започнал военна кампания на юг.
Междувременно Александър починал и Константин възглавил империята. Опозицията срещу него започнала открита борба и в Мала Азия избухнало въстание, чиито водач се самопровъзгласил за император. Политическата криза във Византия станала толкова дълбока, че на патриарх Николай I Мистик му се наложило да моли за мир Симеон. Молбите му не били чути от никого.
Без да срещне каквато и да е съпротива, българският владетел с цялата си войска пристигнал през 913 година пред стените на Константинопол. Там кавханът Теодор връчил исканията му в императорския дворец. Данъкът плащан от империята на България бил възстановен. Симеон трябвало да бъде титулован „цезар“ и да се изравни по власт с василевса. Уговорен бил и бракът между дъщерята на българския владетел и Константин VII Багренородни.
Когато условията били договорени, цялото регентство заедно с патриарха и императора посрещнали пред Влахернската порта Симеон. От там те отишли на официален прием във Влахернския дворец, в чиято църква по-късно князът на българите бил коронован и получил титлата „цезар„.
За да се умаловажи този акт, патриарх Николай вместо императорската корона сложил на главата на Симеон собствения си епириптарий. Въпреки това, оттук на сетне всички български владетели щели да се титуловат цезари или на старобългарски „цесарь“ с ударение на последната сричка. Във Втората българска държава тази титла била заменена от съкратената ѝ форма „цар„, а по-късно преминала в езика на сърбите и руснаците.
Решителният сблъсък с Византия
Покрай всички политически интриги в Константинопол, до престола успяла да се докопа майката на Константин VII Зоя Въгленооката. Първата ѝ задача през 914 година била веднага да анулира договора с българите. Посредством този политически акт отпадало и признаването на царската титла на Симеон, а също се разтрогвал годежът между дъщеря му и византийския император.
Войната се оказала неизбежна и българските отряди за пореден път навлезли в Тракия, като временно успели да овладеят и Адрианопол. Това принудило ромеите да действат решително и те прехвърлили малоазийските войски в Европа, за да ги обединят с европейските си армии. Цялата тази военна мощ била поставена под командването на самия Лъв Фока.
Това обаче не било всичко, което византийците подготвяли на българския владетел. Те били влезли в тайни преговори с печенезите, които от вчерашен съюзник на България, трябвало да се превърнат в неин враг, отново с помощта на византийското злато. И трети удар бил подготвен срещу българските земи. Византийската дипломация убедила сърбите в съюз с маджарите да нападнат западните български землища.
Битката при Ахелой и последиците от нея
Победата на Симеон Велики при река Ахело (Ахелой) през 917 година
Цялата офанзива започнала през 917 година в месец август. Византийският флот се отправил към устията на Дунав, а сухопътните сили на империята към Анхиало и Несебър. Точно там на 20-ти август при малката река Ахело (Ахелой) се състояло решителното сражение.
Смята се, че общият брой на войниците участвали в сблъсъка е около 100 000 души, като 60 000 измежду тях принадлежали на ромеите. Битката била толкова жестока и кръвопролитна, че в боя бил убит конят на българския цар.
По време на сражението византийската линия поддала и ромеите започнали отстъпление, което преминало в паническо бягство. Българската конница се нахвърлила в нечувана сеч, а Лъв Фока едва успял да се спаси зад стените на Несебър. Кръвопролитието от тази битка било толкова голямо, че дори век по-късно, там все още лежали костите на убитите византийци.
Същевременно византийската флота, която била ръководена от Роман Лакапин, не изпълнила задачите си и печенезите не нападнали българите. Сръбският княз Петър Гойникович бил разобличен от друг сръбски княз – Михаил Вишевич, който информирал Симеон за предстоящето нападение. Своевременно българския цар изпратил един военен отряд да залови Петър Гойникович, а на престола му бил поставен Павел Бранович.
След поражението при Ахелой, Лъв Фока направил опит да реорганизира разбитата си армия, но при крепостта Катасирти отново бил разгромен. Сега вече Зоя била принудена да изпълни договора от 913 година, ала през март на 919 година Роман Лакапин извършил преврат и поел императорския скиптър.
В схватка за европейския югоизток
Новият василевс и българският император възнамерявали да влязaт в смъртна схватка, която да предопредели чия империя ще се намира на Балканския полуостров. През 919 година Симеон бил титулован в Преслав „цесарь на българи и ромеи„, а на следващата година главата на българската църква бил провъзгласен за патриарх.
През същата 920-та, една българска армия навлязла в Гърция и стигнала до Коринтския провлак, а друга чак до Дарданелите. През 921 година фокуса на боевете се изместил в Източна Тракия. В това време византийското злато отново вдигнало сърбите срещу българите. Но буната приключила с безплодно кръвопролитие, а Симеон Велики поставил нов княз на сръбския престол.
Царят на България бил станал владетел на целия Балкански полуостров, макар и с малки изключения. При тези обстоятелства той влязъл в преговори с африканските араби и с техния халиф Ал-Махди, с когото заедно трябвало да обсадят по суша и по вода Константинопол. Планът на българския владетел бил разкрит от ромеите и те провалили съюза му с арабина.
Малко преди Константинопол да падне
На свой ред византийската дипломация за трети път успяла да вдигне сърбите срещу българите. Докато Симеон бил пред града на василевсите, неговите западни отряди се видяли разгромени под ударите на сръбските войски. Царят се озовал в много тежко положение, при което, за да накаже сърбите трябвало да изостави Константинопол.
Да избегне унижението от отстъплението, той принудил най-важните личности в империята и самия василевс Роман Лакапин да му дойдат на крака при Златния рог и там да преговарят за мир. След това цар Симеон отпътувал за Сърбия, където за трети път сменил сръбския владетел.
Случило се обаче, че и Хърватите били настроени от византийците срещу българите. Войната била избегната само благодарение на намесата на Римския папа, който признал царското достойнство и короната на Симеон.
В Константинопол приели новините с ужас, като очаквали българският владетел да поднови военните действия срещу Византия. Вместо това в града на василевсите пристигнало известие, че на 27 май 927 година цар Симеон I Велики внезапно бил починал.