post

Създаване на Югославия и убийството на Александър I

Идеята за Югославия като държавно обединение между южните славяни е замислена в края на XIX век, но през следващото десетилетие започва по-ускорено да се действа в тази посока. Освен това има и редица събития в международната политика, които способстват за реализацията на тази идея.

През 1904 година група студенти и интелектуалци в Белград създават дружеството Словенски юг, пледиращо за единство между сърби, хървати, словенци и българи. На основата на резолюцията от Риека, предвиждаща трансформацията на Австро-Унгария в триединна монархия от октомври 1905-та, се организира Хърватско-сръбска коалиция. Тя има мнозинство в Загребския парламент, като нейните водачи – Франьо Супило, Анте Трумбич и Светозар Прибичевич, стоят в основата на създаването на Кралството на сърби, хървати и словенци.

Създаване на югославската държава

На 20 юни 1917-та между представителя на хърватския югославски комитет Анте Трумбич и сръбския престолонаследник княз Александър е подписано споразумение за образуване на обща държава под ръководството на династията, зачитаща националното и религиозното самоопределение и равенството на двете азбуки – латиница и кирилица.

сръбският крал Петър I

сръбският крал Петър I – първият владетел на Югославия

На 29 октомври 1918 година в Загреб се провежда национален съвет между представителите на сърби, хървати и словенци. Светозар Прибичевич, Анте Павелич и отец Антон Корошец се обявяват за създаването на югославска държава.

Делегация от съвета постига окончателно споразумение с Никола Пашич в Женева. Черногорската Скупщина взема решение за влизане в съюза. На 1 декември княз Александър декларира създаването на Кралството на сърби, хървати и словенци (КСХС). Сръбският крал Петър I става владетел на новата държава.

В кралството живеят по половин милион немци, унгарци и албанци, 250 000 румънци, 150 000 турци, над 100 000 чехи и словаци. Заедно със стотиците хиляди българи в Македония, които не са признати за отделен етнос и са наричани „южни сърби“, чуждите етноси достигат почти 3 милиона.  Те не са удостоени с участие в новата държавна уредба. Дори националните права на хърватите и словенците не са в достатъчна степен защитени, което е сериозна предпоставка за етнически конфликти.

Реакция

В Хърватска има привърженици на идеята, страната им да бъде под австрийска или унгарска протекция. Хърватската селска партия (ХСП) изготвя петиции, в които настоява за държавна независимост. „Хърватското обединение“ на Анте Трумбич пък настоява за самоуправление на КСХС.

Представителите на ВМРО също изпращат декларация с искане за автономна Македония. Впоследствие ВМРО се противопоставя на денационализаторския режим с революционни средства през цялото съществуване на държавата. Черногорските зеленаши водят въоръжена борба за запазване на държавната независимост. В Женева е създаден Международен комитет в защита на Черна гора.

Словенците, които се организират в Словенска народна партия (начело с отец Антон Корошец) и Словенска народно-прогресивна партия, заедно с партията на босненските мюсюлмани – Югославска мюсюлманска организация са лоялни към режима, заради религиозната толерантност в страната.

Възкачването на Александър I Караджорджевич на престола

Никола Пашич

Никола Пашич

На 9 декември 1919 година е подписан договора за защита на малцинствата, българското, турското и еврейското малцинство обаче не са признати. Никола Пашич си поставя за цел „сърбизиране на Вардарска Македония само за 10 години“. Кралят умира на 16 август 1921 и престолът е наследен от неговия син Александър I Караджорджевич.

Хърватската селска партия продължава своята легална борба за федерализация – през април 1923-та е подписван „Марков протокол“ с управляващите радикали, който предвижда известно самоуправление, но не се реализира.

През лятото на следващата година лидерът на ХСП Степан Радич посещава няколко западноевропейски столици – Лондон, Париж и Виена и след като не намира подкрепа, отива в Москва. СССР се обявява против сръбската великодържавна политика и партията на Радич става част от Селския интернационал, който е принудена да напусне през март 1925 година, за да не бъде обявена извън закона.

От юни месец, ХСП влиза в управлението, заедно с Радикалната партия. Възникват противоречия, тъй като селската партия не може да изпълни програмните си намерения по отношение на националния въпрос и аграрната реформа и в крайна сметка в началото на 1927 кабинета пада.

Усложняване на ситуацията

Степан Радич

Степан Радич

В началото на 1928 година има селски вълнения във Вардарско, Хърватско, Словения, Херцеговина и Далмация, което е един от факторите за крайното острастяване на политическия живот в следващите месеци. В Скупщината има бурни дебати по националния въпрос. На 20 юни депутатът от групата на радикалите Пуниша Рачич изважда пистолет в Скупщината и убива трима представители на ХСП, сред които и лидерът на формацията Степан Радич. Убиецът, който е член на създадената от краля паравоенна формация „Бела рука“ излежава символична присъда и впоследствие получава имение в Македония.

Опозицията напуска Скупщината и организира мирни демонстрации в Загреб. Кралят нарича хърватите „изконни сръбски врагове“. От юли лидерът на Словенската народна партия Антон Корошец оглавява правителството. Продължават политическите репресии, засилена е и цензурата в печата. Под благосклонния поглед на двореца, се появяват сръбски фашизоидни организации – „Народна одбрана“, Срнао, Орьюна и др.

Пълен провал претърпява опита да бъде тържествено отбелязана десетата годишнина от създаването на държавата и да се демонстрира „югославско единство“. В Загреб дори се стига до убийството на трима студенти, излезли на демонстрация.

Проблеми има и в икономическата област – индустриалното развитие е слабо, инвестициите са предимно във финансовия капитал. Големи са диспропорциите в развитието на Словения, Хърватска и Войводина от една страна и Черна гора, Македония и Босна от друга. Страната е предимно аграрна, машинно земеделие има само в развитите райони, висок е процентът на безимотните селяни.

Установяване на кралската диктатура в Югославия

В последните дни на 1928 година Корошец подава оставка. На 6 януари 1929-та крал Александър извършва преврат и назначава кабинет начело с ген. Живкович. В новия кабинет няма политически лица, скоро след това париите са забранени, Видовданската конституция е отменена.

Дойде часът когато не може и не бива да има посредник между краля и неговия народ

След като утвърждава режима си, крал Александър I издава серия от укази. Те са свързани с устройството на държавата – за държавния съд, за компетентността на премиера и т.н. На 9 октомври е издаден указ преименуване на държавата на Кралство Югославия. На 3 септември 1931 година е приета новата конституция. Тя дава окончателната правна рамка на монархическия авторитаризъм.

В тези години, почти всички партии в страната, независимо от етноса и иделогическите си предпочитания са в различна степен критични към кралския режим. Единствено радикалите остават твърдо зад него. Предприемат се репресии спрямо политическите противници. Лидерите на хърватската и сръбската селски партии – Мачек и Йованович са пратени в затвора. Антон Корошец и Мехмед Спахо са интернирани, а има и множество политически убийства.

Усташа и ВМРО тръгват на война

Владо Черноземски, Усташа

Владо Черноземски обграден от членове на Усташа в тренировъчен лагер на организацията

Междувременно срещу режима действат и нелегални организации. Формацията „Хърватско младежко движение“ (от 1932 „Усташа“) се създава в края на 1928 година. Нейната поява е реакция на напрегнатата обстановка в резултат на убийството на хърватските депутати в Скупщината. Тя си поставя за цел да се бори за хърватска независимост с революционни средства.

Техният първи ръководен център е създаден във Виена. Започва изграждането на организационна мрежа в Европа и Южна Америка. Италия и Унгария са държавите, които се отнасят най-положително към тяхната дейност и им позволяват да изградят тренировъчни лагери там.

Анте Павелич

Анте Павелич

Тъй като на македонските българи им е отказано правото да защитават своите права чрез легални организации, те са принудени да тръгнат по революционния път още от началото – през декември 1919 революционната организация провежда свой конгрес в София, на който сменя името си на ВМРО и започва възстановяване на организационната си мрежа в областта. Целта, която си поставя в този момент е признаването на българската народност по силата на малцинствените клаузи, предвидени в договорите, като път към автономна Македония, независима от балканските държави.

Активизират се и четите на организацията. През януари 1923 година има сериозно сражение с войски в Малешевско и нападение над сръбски колонисти в Кадрифалково. След тези събития, правителството блокира границата с България и установява военно положение на изток от р. Вардар. Започват репресии срещу хората с българско самосъзнание, а през септември официално е създадена контрачетническата организация „Удружение против бугарских бандита“.

Политика на терор и покушението в Марсилия

Към 1925 – 26 година, Михайловисткото крило във ВМРО налага нова тактика в дейността на организацията. Създадени са малки конспиративни групи с цел революционен терор. Резултатът са знаковите убийства на сръбския контрачетник ген. Михайло Ковачевич на 6 октомври 1927 година и на прокурора Велимир Прелич на 10 януари 1928 г. Последният става известен с мъченията, които прилага над подсъдимите по Скопския студентски процес. Извършват се и атентати на публични места.

Към националните противоречия, ярък дестабилизиращ режима фактор са и икономическите последствия, произтичащи от Световната икономическа криза. Много банки фалират, някои се вливат чужди картели, които монополизират вътрешния пазар и задържат изкуствено високи цени на стоките. Кризата се усеща също в селското стопанство и промишлеността, където много дребни и средни собственици са разорени. Динарът се обезценява и безработицата се увеличава.

покушението в Марсилия

Броени мигове преди покушението в Марсилия срещу краля на Югославия

На 20 април 1929-та хърватското движение подписва декларация с Македонския национален комитет в София, в която се договарят, че ще се борят съвместно за защита на националните и човешките права на хърватите и българите в Кралство Югославия.

На 9 октомври 1934 година крал Александър I Караджорджевич пада убит след покушение по време на срещата си с френския министър Луи Барту в Марсилия. Атентаторът е деецът на ВМРО – Владо Черноземски, който се доближава до лимузината на монарха и лично го прострелва. Атентатът е съвместна акция на революционната организация на македонските българи и хърватската „Усташа“. Той е подготвян дълго време в лагерите на усташите в Хърватска и Унгария, но въпреки това в последния момент е заплашен от провал. За да доведе делото докрай, Владо Черноземски лично поема инициативата, като жертва собствения си живот при покушението.

Сходни Публикации

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Leave the field below empty!