Четници от четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа

Тази статия е посветена на всички четници от четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа от 1868г.

Еремия Петров Българов

Еремия Петров Българов е роден през 1836 или 1837г. в семейството на Петър и Станка Ангелови от с. Медковец, Ломско. Българов не е негово родно име, той сам се е нарекъл така от любов към родината.Неговият баща бил близък другар и съратник на легендарния войвода дядо Иван Ангелов Кулин. Той бил знаменосец на хайдушката чета на Иван Кулин.

еремия петров българов

Еремия Петров Българов

Бащата на Еремия – Петър бил юначен българин, притежавал голяма физическа сила. Неговата съпруга Станка е била сестра на Иван Кулин, следователно Иван Кулин е вуйчо на Еремия Петров. Еремия учи в Лом при Кръстю Пишурката и след завършване на класното училище е изпратен заедно с Никола Първанов да продължи образованието си в Белград (ок. 1854г.) Твърде несигурни и противоречиви са данните за живота му до 1867г. Вероятно е участвал в Първата българска легия, а след това е бил в продължение на четири и полвина години подофицер в Сръбската армия (до 14 юни 1867г.) В размирната 1867г. настъпва голямо оживление сред българската емиграция в Сръбско. В сформирания от Любен Каравелов революционен комитет в Белград участва и Еремия Българов.

През лятото комитетът организира Зайчарската чета с войводата Иван Кулин и военен командир племенникът му Еремия Българов. Младият революционер извършва трескава дейност по набиране на доброволци, пари и оръжие. Сигурни в дружелюбното отношение на сръбските власти, четниците свободно се събират край сръбско-турската граница, но преминалата границата част от четата е посрещната и обстрелвана от многолюдни вражески сили. Положението се усложнява от предателското поведение на сръбските погранични части, които обстрелват четниците в гръб. Еремия Българов е арестуван и съден. След като излежава четиримесечната си присъда, се прехвърля в Румъния. Последователния патриот Еремия Българов не закъснява да впише името си в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, като е включен в щаба и. В четата той е вторият човек заедно с Иван Попхристов с военно образование, със свойте знания той спомага за умелото водене на боевете по време на сраженията с турските войски. Според Филип Симидов загива в сражението при Вишовград а според други на Бузлуджа.

Димитър Иванов Мънзов

Димитър Иванов Мънзов е роден през 1842г. в гр.Лясковец. Баща му Иван Димитров Мънзов, заподозрян от турците за участието му във въстанието на Капитан Дядо Никола, през 1856г., емигрирал в гр. Браила, Румъния. Замогнал се от търговия, той привлякъл в Румъния семейството си. Там Димитър Мънзов продължава образованието си в българското училище. Според някой сведения той е бил член на ТЦБК. Димитър Мънзов се включил в четата с цялото свое състояние, като въоръжил себе си и други момчета. След боя в Карапановата кория, тежко ранен и с подбити крака, той не може да следва другарите си и останал в една овчарска колиба. Заловен от турците, Мънзов бил съден и обесен в Търново. Ето как описва ситуацията Христо Македонски в своите записки:

Димитър Иванов Мънзов

Димитър Иванов Мънзов

„След това продължихме пътя си. Прекарахме през реката Росица Никола Иванов, който беше ранен още в първата битка, а също и Д, Мънзова, комуто краката се бяха надули и не можеше да върви, а той сам омършавел и отпаднал, като десет години в болница да е боледувал. Щом го прекарахме отвъд реката, Мънзов заяви, че не иска вече да върви. Той беше деликатна натура и не беше човек за такава тежка работа. Аз бях тогава ариегард заедно с десетина други момчета и между другото трябваше да се грижа за събирането и неизгубването на момчетата. Припнах да съобщя на Хаджията отказът на Мънзова и да получа заповед какво да правя.

– Брак шупу холам (остави го), извика насреща ми Хаджията, не виждаш ли, че не можем да му помогнем?… Като иска, остави го и хайде.

И го оставихме, а ние заловихме височините в планината, а именно в местността, ако помня добре, Вишов град.“

А това е описанието което дава на случката Захари Стоянов в книгата си „Четите в България“ по разказа на Ангел Обретенов:

„Подир нас беше дошъл и Димитър Мънзов, един от най-ранените; той се тътри на земята пред кошарата и каза:

– Ох, братя! Оставете ме тук да загина! Не съм в състояние от тук до там да се помръдна.

А ние нямахме заповед да оставяме никого, та затова не дадоха на клетия Мънзов да остане при овчарските кошари. Когато се върнахме при дружината, тя преминуваше вече реката, кой събут, а кой с цървулите, кому както скимне. На другия бряг на реката имаше така също овчарски кошари. На тия кошари решиха войводите да оставят Д.Мънзова. Сам Хаджията го хвана за ръката и го заведе при овчаря, който не беше сполучил да избяга.

– Той е българин, християнин, твой брат, тръгнал е да се бие с турците за ваше добро – каза Хаджията на овчаря, като му сочеше полуубития Мънзова. – Затова прибери го, храни го, гледай го, за което бог ще да те награди!

После това войводата даде на овчаря половин лира за труда. Той се обещаваше от страх може би, че всичко ще да изпълни; но щом сме заминали, и горкият Мънзов бил предаден на потерята, . . .“

Димитър Сирака от Самоков

През пролетта на 1868г. заминава заедно с група младежи начело с Ангел Обретенов за Гюргево, призовани от Стефан Караджа да се включат в подготвяните чети. Ранен във второто сражение, заловен и обесен в Свищов.

Димитър Стоянов Братоев

Димитър Стоянов Братоев от Церова кория, Великотърновско 30 годишен. Роден с село Церова кория, Великотърновско. Син на градинар, учил в местното училище, а после бил послушник в Капиновския манастир. През 1859г. заминава с баща си в Сърбия. След неколкогодишно занимание с градинарство постъпва в Богословското училище в Белград. През пролетта на 1868г., след като посещава за няколко дни родното си село, заминава за Румъния, където се включва в четата. Вероятно загинал в сраженията.

Добри Тръбача

Сведенията за родното място на Добри Тръбача са противоречиви: от Чирпанско, от Кучево село, Скопско или от с.Дивдядово, Шуменско. Участник във Втората българска легия. Загива на Бузлуджа.

Добри Тръбача

Добри Тръбача

Хаджи Георги Хаджииванов

Хаджи Георги Хаджииванов e роден в с. Турия Казанлъшко през 1840г. По-късно ке преселва и живее в Тулча, откъдето идва прозвището му Тулчалията. През 1867г.се присъединява около Котел към четата на Панайот Хитов. На следващата година се присъединява към четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа и загива в една от битките.

Георги Н.(Петров) Кавлаков

Георги Н.(Петров) Кавлаков (1847г. – 1868г.) от Сливен. Баща му бил известен майстор строител, а той и братята му се занимавали с абаджийство. Заловен в Канлъдере и обесен в Русе на 17 юли. Ето показанията му публикувани във в-к „Дунав“ брой 294 от 17 юли 1868г.:

“ Сливналият Георги, като потвърди горните казвания на другарите си, каза, че хвърлял с оръжието си във всичките станали борби и най-после се уловил въоръжен в четвъртата борба.“

Георги А. Чернев

Георги А. Чернев (1837г. – 1868г.) от Търново. Знаменосец в чета на Стефан Караджа, участвал е и в четата на панайот Хитов през 1867г. и във Втората българска легия.Загива в сражението при Канлъдере. Според някой е роден 1843г.

Хаджи Димитър Хаджиатанасов

Хаджи Димитър Хаджиатанасов от Тулча 27 годишен. Участник във Втората българска легия. Той е един от снималите се с Васил Левски на груповия портрет от 1867г.

Димитър Момчилов

Димитър Момчилов (1848г. – 16 юли 1868г.) от Русе от махалата Чукур чифлик. Заловен след първото сражение и обесен на 16 юли на Унмегдан в родната му махала. Според някои обесен на портата на родната си къща. В брой 294 на в-к „Дунав“ от 17 юли 1868г. са публикувани самопризнанията на заловените четници, ето показанията на Димитър Момчилов:

Димитър Момчилов

Димитър Момчилов

“Другият русчуклия, Димитър Момчилов, като потвърди напълно горните изповеди на Атанаса, каза че хвърлил пет пушки в лозята на реченото село, а през нощта, когато побягнали от лозята, черкезите го видели, че се бил скрил на едно място, и отишли върху му, а той, ако и да хвърлил върху тях с пушката си, но неможал да намери повече време и се уловил.“

Божил Димитров

Божил Димитров от Куманово, Скопско. Ранен в Канлъдере, заловен и осъден на 15 години каторга. Умира в крепоста Сен Жан д’Акр.

Божин от Лом

Вероятно загинал на Бузлуджа.

Васил Пенчов

Васил Пенчов (Орханлията) 1839г. – 14 август 1868г. от с.Правец Ботевградско.Заловен е във воденицата край с.Кечидере, осъден от турския съд в Русе на смърт и обесен на 14 август.

Васил Рахнев

(1841- 1880г.) от с.Градец Котелско. Като момче и младеж той е овчарче в родното си село, а после в Карнобатско. Повъзмажал, той напуска овчарлъка и си отваря крайпътно ханче между Ески Джумая(Търговище) и Добрич. Там често идват при него народни хора, които разпалват патриотичните му чувства и той решава да зареже ханджийството и заминава за Румъния. Записва се в четата на Хаджи Димитър. Ве дно от сраженията е ранен леко(вероятно на Бузлуджа), и решава да се върне в Градец. След като пристигнал в родното си село, той не се решил да влезе в собствения си дом, а почукал на вратата на леля си. Тя приела да го укрие известно време, докато се позабрави буната, но при условие, че ще хвърли пушката си. Не останал дълго при леля си, върнал се при жена си, но там бил разкрит, хванат от турците и изпратен в Сливенския затвор,(според други в Одринския затвор). Влиятелни хора от Градец се застъпили за него и той бил освободен под гаранция. Умира в Градец след освобождението.

Легендата за залавянето му е следната: “След като Васил Рахнев се връща от четничеството в Градец, запиетета усилено го търсят. Един ден, предупреден, че идват за него, той се скрива в една от селските къщи. Там група жени чепкат вълна и в средата на стаята се е образувала голяма купчина. Васил Рахнев се скрива под купа вълна и стои отдолу няколко часа, докато турците претърсват тази и сеседните къщи сантиметър по сантиметър. Не го откриват и си тръгват. След малко едно от заптиетата се сеща за подозрително големия куп, връщат се и го залавят.”

При разпита успява да заблуди властите, че неволно е попаднал в четата и бива освободен. Ето как предава това Захари Стянов в книгата си “Четите в България”:

“Васил Рахнев от с. Градец, Сливенско, когото имам честта да познавам лично… е единственото лице, доколкото аз съм можал да издиря, който остана жив и който се освободи твърде евтино, без да посети някой азиатски затвор. Като ги изкарали пред пашата, той казал, че непознати хора го намерили във Влашко, които му казали: „Дохождаш ли с нас да отидем на жетва в Турция?“ Васил се съгласил, като мислел, че действително другарите му са жетвари. Когато минала четата Дунава и захванала да се бие, Васил попитал: „Где ви остана жетвата?“ „Ами да колиш турци това не е ли жетва?“ — отговорили хъшовете. „А може и да бъде истина“ — казали простодушните аги и освободили Василя.“ За него има създадени народни песни.

Велико Николов, Дончо Кафеджията и Петър Обретенов

Велико Николов (1847г- 1868г.) от Котел. Тежко ранен, той е в групата на отделилите се между Столетов и Бузлуджа четници. Изостава в Балкана и в последствие е убит.

Дончо Кафеджията и Петър Обретенов

Дончо Кафеджията и Петър Обретенов

Андон Пейов

Андон Пейов от Дряново, 29-годишен. Възможно е той да е на горната снимка – Дончо Кафеджията. Снимката е правена по време на Втората българска легия в Белград 1867-1868г.

Андрей Марков

Андрей Марков от Шумен е роден около 1841г. Завършва класното училище при Добри Войников. Заради неприятности с представителите на властта емигрира през 1864г. във Влашко. Той е един от малцината, които успяват да се измъкнат от башибозушкия обръч по време на сражението на Бузлуджа. Тежко ранен в гърдите, умира на следващия ден. Ето как описва бягството и смърта на Андрей Марков, Христо Македонски в неговите записки:

“Бягахме с ужасна бързина и където върви първият, там припкат и другите. Но като се поспряхме малко на едно място видяхме, че трима от нас са ранени: Пенчо Стоянов една рана в дебелините, аз ударен от два куршума в десния крак към края, а Андрей Марков една дълбока рана в гърдите. Не беше ранен само Илия Николов. Но опасна беше само раната на Андрей и когато се спряхме, това направихме само заради него, защото той не можеше да ни настигне, мъчеше го раната и беше останал твърде назад. . .

След едно около получасово бягане, ние се спряхме в един гъсталак да отпочинем малко, да превържем раните си, да се посъветваме и да решим какво трябва да правим и въобще да определим нашето бъдещо положение. Тутакси взе да се святка, загърмя, затрещя и облаците, които цял ден висеха над главите на дружината като зли прокобници на участта й, изсипаха се в едър балкански дъжд. Заедно с дъжда запищя силен вятър и гласът му грозно се разнасяше из гората. След десетина минути от дъждовната вода се образува порой, който слизаше отгоре, от върха на гората, с такава бързина, че ние бяхме принудени да се приберем при едни вековни дървета и да се държим, за да не ни отвлече. А вятърът над главите ни прави опустошения: по-слабите клони чупи и хвърля върху нас.

Ние, сгушени и свити на две, държим се яката и понасяме търпеливо тая стихийна неприятност, която беше нищо след едно такова поражение на нашата чета. Понеже имахме късички мушами, ние не се измокрихме, освен краката, но вятърът ни пронизваше убийствено. При все това ние благодарихме на дъжда и вятъра за нашето спасение, защото тоя дъжд измокри и простуди потерята, която очевидно принудена от това, гледахме я да слиза надолу и да се връща под покрив; тя се задоволи значи с дадените ни жертви, а нас остави на мира за сега. Това разбрахме доста добре и се ползувахме от случая да пообмислим какво ни предстои да направим, за да се спасим и избавим живи. . . .

Но стихийната страхотия, тая балканска буря, потребността всеки внимателно и здраво да се държи, за да не бъде завлечен някъде поврага от силния вятър и безумния порой – всичко това ни накара да спрем тихия разговор и да се поставим в пълна неизвестност дотогава, докато бъде възможно да се пътува. Не помня сега колко време стояхме в такова положение, когато престана да вали и казахме да тръгнем на някъде. Аз първи станах, опитах се да вървя, но кракът ме боли ужасно. Стана Печно, също и Илия, и почнахме да се стягаме за път. Виждаме Андрея – той стои на първото си място и отчаяно се държи за дървото, макар бурята да беше отдавна престанала. Извиках му полекичка, но той не се обади.

– Андрей бе, Андрей, ставай да вървим вече, че ще изстинем и помръзнем.

Но той не помръдна. Някак уплашено го погледнахме тримата и припнахме към Андрея. Хванахме го, откопчахме му ръцете от дървото и го простреляхме на земята. Читателят разбира вече, че Андрей не беше вече между живите. Устата му немееха, но раната, която носеше на гърдите си, красноречиво говореше за услугата, която със своята смърт принасяше на отечеството. Сега си обяснихме защо той все мълчеше. Щом седнал до дървото, хванал се за него добре, но кръвта му изтекла и той… умря за отечеството. Не чухме нито да изохка, нито да поиска нещо, нито пък да се оплаче – такива бяха героите-патриоти от оная епоха.

Ние останахме покъртени на мястото няколко минути и мълчаливо гледахме нашия другар, който така тихо и безшумно ни остави. Той си беше изпълнил дълга и почиваше спокойно. Взехме барута му, сухарите, пушката и други негови предмети, които не му бяха вече потребни, но от които ние имахме нужда, и тръгнахме, а заедно с това забравихме и Андрея, когото оставихме на горските зверове и нощните самодиви, да изядат тялото му и да разнасят духа му.”

Антон Стоянов

Антон Стоянов (1848г. – 1868г.) от Куманово Македония. Според някой сведения е 24 годишен тоест е роден 1844г.

Арсений Мартинов

Арсений (Арсо) Мартинов (1843г. – 7 юли 1868г.) от Велес(или Велешко). Завършва Белградската гимназия, участва във Първата а според някои и във Втората българска легия. Когато научава, че във Влашко се подготвят въстаннически чети, той се прехвърля в Румъния. Загива заедно с приятеля си Александър Василев в Сражението при Караисен.к Ето как описва смърта му Захари Стоянов в книгата си “Четите в България”:

” Един от първите решителни момци от нашата чета, на име Арсо, сполучи да убие едного големеца от турската потера, който налиташе върху ни най-много. Турчинът падна на земята и сгъваше вече ръце надолу-нагоре; но Арсо не можа да се стърпи и поиска да възтържествува напълно. Той излезе от пусията и отиде при турчина да му отреже главата. Щом се надвеси над убития и се приготви да извърши своята операция, тоя последният повдигна бързо своята десница, измъкна си пищова и го изпразни в гърдите на Арсо. Бедният наш другар Арсо! Тойсе залови с двете си ръце за пламналата си дреха и бухна, та се захлупи върху тялото на издихающия турчин!”

Ангел Тихов

Ангел Тихов Обретенов е роден през 1837г. в Русе в семейството на Тонка и Тихо Обретенови. Учи известно време в русенското училище, след което трябвало да работи в дюкяна на баща си в Исакча (Северна Добруджа), където се запознава със Стефан караджа., а след това в Русе. През пролетта на 1868г. Ангел заедно с другарите си стефан Билчев и Илия Линков заминали за Габровския манастир. Целта им била да се запознаят по-добре с Балкана. Те посетили също Троянския и рилския манастир. Когато се завърнали в Русе, Ангел получил писмо от Стефан Караджа.

Ангел Тихов Обретенов

Ангел Тихов Обретенов

С писмото си Караджата канел Ангел и другарите му да отидат при него в Гюргево, за да участват в подготвяната за преминаване в България чета.Тежко ранен, Ангел Обретенов е с групата на Димитър Заралията, отправила се към Агликина поляна. Заловен е заедно с другарите си във воденицата край с.Кечидере. Осъден е на вечна заточение в крепостта Сен Жан д’Акр, където преживява до Освобождението. През октомври 1878г. се завръща в родния си град, празнично посрещнат от близки и съграждани. Прекарал последните си дни в оскъдица, Ангел Обретенов умира на 16 септември 1894г. По неговите спомени, Захари Стоянов написва часта от книгата си “Четите в България” посветена на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.

Александър Василев Читаклиев

Златьо Ошански и Александър Василев

Златьо Ошански и Александър Василев

“Любезни и прелюбезни татко! Днес аз отивам в наша земя прадедна, гдето мои прадеди са обитавали. Там ще, мили мой татко, да живея свободно. Радостно ви оставям, мили мой тате, и да простите за добър път целувам ви ръка с Бога оставям. Също милите ми братчета целувам сладичко и да им напомниш за мен дано постъпят и те по моя примерен път. Сбогом, любезни мои родители. Сбогом, сбогом, сбогом, мой тате и любезни братчета, ваш син Александър Василев.

Границата на България, юли 6, 1868 година.”

Това е прощалното писмо, което изпраща Александър Василев до баща си, преди преминаването на четата.

Александър Василев Читаклиев е роден през 1848г. в гр.Плоещ, Румъния. Родителите му, потомци на Добри войвода, са преселници от Сливен. Бащата, Васил Александров, се е занимавал с търговия и имал сравнително добро материално състояние. Александър Василев се включва в образувания БТЦК, като станал един от най-разпалените членове. Той посрещнал с възторг съобщенията за героичния подвиг на Филиптотювата чета през 1867 г. и подпомогнал издаването на прочутата по онова време картина на Хенрих Дембицки “Битката при Върбовка”. Интелигентен момък, Александър Василев е бил учител в родния си град. Написал е драмата “Добри войвода”, а през 1866 г. е издал със вои средства “Стоян войвода след падането на българското царство” от Х.Д. Попаднал под влиянието на Хаджи Димитър и Иван Попхристов, макар да не бил виждал България, той е един от първите, които се записват в четата. Според Никола Обретенов, той е дал 100 жълтици за организирането на четата. Загива в първата битка при Караисенските лозя.

Ето как описва кончината му Христо Македонски в своите записки:

“Едно отделение от потерята, около 30 души турци, нападаше яростно на нас и решително настъпваше към единия край на четата, където бяха Арсо Мартинов от Велешко и Александър Василев от Плоещ. Те посрещаха мъжки това отделение, отблъскваха го и се държаха в позициите си.

Борбата вървеше така разярено, щото всички очаквахме и вярвахме че на оня край ще стане някое сериозно нападение. По едно време това отделение на потерята се поприближи още повече и един залп от наша страна свали около половината. Арсо и Александър слизаха пълзешката и така разпалено се биеха и така рисковано, щото Караджата няколко пъти ги заобиколи, предупреждаваше ги да пазят позициите си и да не се излагат. Разбира се, че те бяха принудени непрестанно да стрелят, защото най-големият напор беше откъм тяхна страна. Но разярени и разпалени хъшове слушат ли предупреждение.

Те излязоха от позициите си открито и припнаха към потерята, с цел да се приближат до последната на друга по-близка позиция. Те и двамата бяха твърде богато, разкошно облечени. Те се спряха под една круша, без да подозират, че могат от другаде да бъдат обстрелвани. Наблизо до тях, в друга позиция, имало 7-8 души черкези, които като видели двамата въстаници, изгърмели изведнъж срещу им и убили и двамата под крушата.

Андрей Марков от Шумен беше свидетел на тая жалостна сцена. Веднага се разнесе слух из позициите на въстаниците за тая трагична случка. Никола Иванов от Прилеп, който е бил съученик на Арсо в Белград и твърде интимен приятел, заплака от жал за добрия си другар. Черкези като убиха двамата и като имаха, изглежда пред вид, че са твърде далече от нашите позиции, полакомени за дрехите, часовниците и други предмети на падналите, дойдоха до последните, отрязаха им главите и почнаха да ги събличат и разтърсват.

Яростта и отмъщението закипяха в нашите. По предложение на Иван Пеев, някои от момчетата набързо се сговориха и съгласиха да отмъстят на тия черкези и лазешком се спуснаха към тях. Черкезите, които бързаха да съблекат убитите ни другари, не обръщаха внимание на това, което за тях се кроеше. Щом нашите се приближиха, пуснаха един залп и черкезите се захлупиха връз дрехите и телата на своите жертви. Ние бяхме с това удовлетворени, но не напълно: загубата на двамата наши другари, които бяха от най-решителните, беше за нас особено чувствителна…

Вечерта, когато битката престана, някои от момчетата припнаха да приберат и заровят главите на Арсо и Александър”

А ето какво пише в своята книга „Четите в българия“, Захари Стоянов:

“Преди да потеглим от караесенските лозя, старият юнак димитър Коджа Ибрахимов се повърна наназад, отряза главите на избитите братя, които погреба там наблизо под едно зелено дръвце. “Да ви е лека пръст, братя!” – каза дружината и всеки се прекръсти.”

Димитър Николов

Димитър Николов (Колев) Стойнов – Заралията, Коджа Ибрахим е роден през 1832г. в село Карабурун (дн. Знаменосец, Старозагорско). Известен е като Коджа Ибрахим, по името на убит от него бюлюкбашия. В жилите му тече кръвта на хайдутина Колю Тодоров. Покрай баща си Димитър изучава терзийския занаят и известно време работи като шивач в Стара Загора и Сливен. Хайдутува из Стара планина с Тодор Харбов и Теню Люцканов.

Димитър Николов Стойнов

Димитър Николов (Колев) Стойнов

Около 1860г. се прехвърля в Румъния. Участва в Първата легия, ползва се с доверието на Раковски, а според някои сведения е знаменосец на легията. През 1864г. организира малка чета, с която се промъква в Балкана. През 1867г. отново е във Влашко. Включва се дейно в подготовката на Хаджи – Димитровата чета. На Димитър Николов Заралията е поверено знамето на войводата Хаджи Димитър – признание за авторитета и доверието, с които се е ползвал.

Трябва да се знае, че се е планирало Хаджи Димитър и Стефан Караджа да минат с отделни чети в България, но тъй като срещнали трудности, предимно финансови, при организирането на четите и набавянето на необходимите пособия за четата, те се обединили и минали с обща чета. След битката при Канлъ дере, през нощта на 16 срещу 17 юли, група от 15 души, предимно ранени, движещи се в ариегарда, се загубват. В тази група е и Димитър Николов Стойнов – Заралията. Те се придвижват към предварително уговореният пункт за събиране на четата при такива случаи, а именно Агликина поляна. Там при една пресрелка с потерята Димитър Николов Заралията прострелва в челото главатаря – Солак пехливан. Оцелелите четници вземат решение да се придвижват към Сърбия, малко след това, на 6 август Димитър Николов – Заралията е убит при една от поредните срещи с турската потеря.

Иван Попхристов Райчев

Иван (Ванката) Попхристов Райчев е роден на 25 септември 1843г. в Габрово в семейството на свещеника Христо поп Илиев. Учи при Цв. Самарджиев, Христодул Костович и Тодор Бурмов. През 1859г. заминава за Русия да продължи образованието си. Със стипендия на Московския славянски комитет завършва гимназия ( вероятно 3-та реална московска) през 1862г. и се готви да постъпи в Московския университет. Впоследствие променя решението си и от 5 октомври същата година той е юнкер във военното училище. През 1864г. е произведен в чин прапорщик и зачислен в 16-и драгунски Нижегородски полк,чието седалище било в Западен Кавказ. Там за отлична служба бил награден с орден за храброст – сребърен Георгиевски кръст и произведен в чин поручик.

Иван Попхристов Райчев - Ванката

Иван Попхристов Райчев – Ванката

Вместо да продължи военната си кариера, по домашни причини през 1866г. той се уволнил и заминал за България. Пристигнал с парахода в Цариград с предварително определени цели, Ванката правил опит да постъпи като офицер на турска служба, но му било отказано. Наскоро след това, след кратък престой в Габрово той заминал за Плоещ при брат си Райчо Попхристов (лятото на 1866г.). По това време Райчо бил заможен човек, членувал е в ТЦБК ( Таен Централен Български Комитет) и всячески подпомагал изпадналите в нужда революционни дейци.

Ванката става един от най-активните членове на ТЦБК. Ванката Райчев е автор ( или съавтор с Д. Великсин) на брошурата “Раните на България”, сътрудничи по всяка вероятност на вестник “Народност”. В Плоещ той се запознава с много от българските революционери, между които и с Хаджи Димитър. При подготовката на четата през 1868г. Иван Попхристов взел най-дейно участие. Определен за писар – секретар на четата, той фактически е един от военните и ръководители. В мошията на брат си в село Бъзеу, недалеч от Плоещ, в продължение на няколко месеца той обучил военно мнозина от бъдещите участници в четата. Заедно с Хаджи Димитър и Стефан Караджа изработил бойния път на четата и написал “Закон” за управлението и. Иван Попхристов е олицетворение на истински войн и командир, отлично подготвен, разумно храбър, трезво преценяващ възможностите на дружината, и оттам задачите, които могат да и се възлагат. На 10 юли 1868г. в четвъртата битка на четата на Канлъ дере Иван Попхристов е тежко ранен в крака.

Ето какво пише Захари Стоянов в книгата си “Четите в България” по сведения на оцелели четници: ” Един час място не бяхме изминали, когато писарят ни Ванката Попов Христович, който беше един от опасно ранените, заяви, че му е невъзможно вече да ни следва. той поиска воля от войводата – да му позволи да си отиде в Габрово, пътя за което знаел. Никакво противно възражение не се яви от страна на дружината, която и без писар можеше вече да преживей още един два деня. Онова, което ние поискахме да направим за последен път на Ванката, беше да го проблечем в прости дрехи, от които имахме при себе си един кат, взети по-първия ден от един овчар. оставихме бедния Ванка под една кичеста круша, целунахме го всинца по хладното чело и му казахме прощавай!”

Ванката

Ванката

Запазени възпоменания и предания от Севлиевско спомагат да определим мястото и датата на гибелта на Иван Попхристов. Ето какво пише въз основа на тях Нено Гунев: ” Когато наближил търновското шосе бил забелязан от патрулиращи турски войници, които продължавали да търсят следите на загубилата се от погледа им чета. Ванката избрал като най-удобна позиция за битка с многочисления враг мостчето, където имало и гора и дол. Последния куршум запазил за себе си” Мостчето се намира на километър от Кална кория, днес махала на село Добромирка. То е наречено Капитанското мостче; десният приток на река Негованка, над който е вдигнато – Капитан дере, цялата околна местност носи названието Капитана – местните хора вярвали, че загиналият юнак е руски офицер с чин капитан. Това се случва на 11 юли сутринта.

Как завършва живота на този храбър българин съдим и от доклада на Мидхат паша до Али паша от 23 юли 1868г.:”Никой от заловените не се е предал, преди да бъде ранен на две-три места. Имало е и такива, които не се спирали пред никакво злодеяние. Такъв е случаят с 1-ви или 2-ри писар на четата: ранен в крака, под предлог, че иска да се предаде, захвърлил пушката си, но като се приближили да го хванат, изгърмял със скрит у него револвер и след като наранил тежко 1 юзбашия, 1 стражар и 1 цивилен, той се самоубил”.

Списък на четниците от четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа

Списъка който излагам по-долу съм направил въс основа на книгите на Петър Чолов “Българските въоръжени чети и отряди през 19 век”, “Четата от 1868 година” на Зина Маркова и “Записки на Христо Н. Македонски” издание 1983г. В следващите публикации ще кача биографична информация за всеки от четниците включително и снимки ако имат такива. Трябва да имате в предвид докато разглеждате долния списък, че в различните източници се наблюдава разминаване в изписването на имената и биографичните данни, това ще бъде отразено в публикациите посветени на всеки четник, така че не се учудвайте ако даден четник ви е познат под друго име.

1. Хаджи Димитър Хаджиниколов Кръстев Асенов (10 май 1840г. – 18 юли 1868г.) от Сливен – първи войвода на четата. Убит на Бузлуджа.

2. Стефан Тодоров Димов Търнин Караджа (11май 1840г. – 31 юли 1868г.) от село Ичме, Ямболско – втори войвода на четата. Починал от раните си в Русе.

3. Иванчо (Ванката) Христов (Попхристов) Райчев (25 септември 1843г. – юли 1868 г.) от Габрово. Загинал в Канлъ-дере.

4. Димитър Николов(Колев) Стойнов Заралията (Коджа Ибрахим) (1832г. – 6 август 1868г.) от село Карабурун (дн. Знаменосец Старозагорско). Знаменосец на четата.

5. Александър Василев Александров Читаклиев (1848г. – 7 юли 1868г.) от град Плоещ Румъния.

6. Ангел Тихов Обретенов (1837г. – 16 септември 1894г.) от Русе.

7. Андрей Марков (1841г. – 19 юли 1868г.) от Шумен.

8. Антон(Андон) Пейов (ок.1838г. – 1868г.) от Дряново.

9. Антон Стоянов (1848г. – 1868г.) от Куманово Македония.

10. Арсений(Арсо) Мартинов (1843г. – 7 юли 1868г.) от Велес(или Велешко)

11. Божил Димитров от Куманово Македония.

12. Божил(Божин) от Лом

13. Васил Пенчов Орханлията ( 1839г. – 14 август 1868г.) от с.Правец Ботевградско.

14. Васил Рахнев (1841- 1880г.) от с.Градец Котленско.

15. Велико Николов (1847г- 1868г.) от Котел

16. Велко Кръстев (1845г. – 1868г.) от с. Махалата(дн. Пелово) Плевенско.

17. Ганчо Стоянов (1833г. – 1868г.) от гр. Сопот.

18. Хаджи Георги Хаджииванов (1840г. – 1868г.) от с. Турия Казанлъшко.

19. Георги Кочев (1847г. 1868г.) от Кучово село, Скопско.

20. Георги Н.(Петров) Кавлаков (1847г. – 1868г.) от Сливен.

21. Георги Пенчев (1846г. – 1868г.) от Стара Загора.

22. Георги Кръстев от с. Куманово, Скопско.

23. Георги Стоянов от Пазарджик – 23 годишен.

24. Георги Христов Палеоглу от Търново – 22 годишен.

25. Георги А. Чернев (1837г. – 1868г.) от Търново.

26. Господин Куманов роден 1841 или 1845г. от Тулча.

27. Димитър от Габрово.

28. Хаджи Димитър Хаджиатанасов от Тулча 27 годишен.

29.Димитър Илиев от Търново 25 годишен

30. Димитър Момчилов (1848г. – 16 юли 1868г.) от Русе.

31. Димитър Иванов(Николов) Мънзов от Лясковец (1842г. – 1868г.)

32. Димитър П. Николов от Калофер 22 годишен.

33. Димитър Стефанов от Калофер 21 годишен.

34. Димитър Сирака от Самоков .

35. Димитър Стойчев Агликин от Стара Загора.

36. Димитър Стоянов Братоев от Церова кория, Великотърновско 30 годишен.

37. Димитър Ценов от Видин 28 годишен.

38. Добри Тръбача от Чирпан (или от Дивдядово, Шуменско или от Кучево, Скопско).

39. Дочо Колев от Стара Загора 30 годишен.

40. Еремия Петров Българов от с.Медковец Ломско.

41. Златю Пенев Ошански ( 1846 – 1868г-) от Колиби Ошаните, Тревненско.

42. Иван Дружанов от Котел 34 годишен.

43. Иван Иванов Качето от Търново 26 годишен.

44. Иван Иванов Пеев Узуна(Дългия) от Казанлък (1841 -1869/1870г.)

45. Иван Пеев(Пейов) Пелов (1843г. – 9 ноември 1921г.) от с.Правец, Ботевградско.

46. Иван Тотев от Казанлък 29 годишен.

47. Иван Симеонов Сивов от Котел 20 годишен.

48. Илия Димов от Габрово 24 годишен.

49. Илия Дойчов Николов от Никополско.

50. Илия Линков Тодоров от с.Горна Студена, Свищовско.

51. Йонко(Цонко, Цанко) Балкански от с.Етъра Габровско (1840 – 1868г.).

52. Калчо Георгиев от с.Шипка, Казанлъшко.

53. Киро Илиев от с.Васил Левски, Карловско 28 годишен.

54. Колю Мартинов от Казанлък 25 годишен.

55. Коста Ефтимов Наполеона от Габрово (1834г. – 1868г.)

56. Кръстю Велев от Пловдив 26 годишен.

57. Кръстю Минков(Милев) от Горно Сахране, Казанлъшко (1848 – 1868).

58. Курти Петков от Видин 27 годишен.

59. Манол наков от с.Долни Тодорак, Кукушко.

60. Марин Вичев Чочев(Димчов) от Преслав.

61. Марин Начев от Стара Загора 23 годишен.

62. Марин Николов Нейков(Нейков Кабакчиев) от Свищов (1839 – 8 април 1919).

63. Минчо Димитров Венков (Зограф) от Трявна 20 годишен.

64. Михаил Юрданов от Елена 23 годишен.

65. Найден Василев от Копривщица 22 годишен.

66. Начо Димитров от гр.Димотика, беломорска тракия, 30 годишен.

67. Недялко Григоров от Копривщица 22 годишен.

68. Нено Маринов (Хайдут Нено) от с.Отец Паисиево, Карловско (1847 – 1868).

69. Нено Спиров от гр.Воден, Македония 19 годишен.

70. Никола Вълев(Валев) от Стара Загора (1840 – 1868).

71. Никола Георгиев от Търново 22 годишен.

72. Никола Георгиев Красналиев от с.Красен 20 годишен.

73. Никола Дочев от Тетевен 28 годишен.

74. Никола Иванов от Прилеп 22 годишен.

75. Никола Савов от Смолянско 28 годишен.

76. Никола Стоянов от с.Камен Търновско 25 годишен.

77. Никола Ненов от Плевен 20 годишен.

78. Паню(Пеню) Хаджипенев Тошооглу от Стара Загора (1821 – 1868).

79. Пенчо Попов от с.Килифарево Търновско 28 годишен.

80. Пенчо Станьов(Стайнов) от Търново 28 годишен.

81. Пенчо Стоянов от Панагюрище 28 годишен.

82. Петко Димитров от Ловеч 30 годишен.

83. Петко Луканов Петков от Ловеч (1848 -1907).

84. Петър Вълчев от Русе 24 годишен.

85. Петър Кънчев Куюмджиев от Търново (1845 – 1868).

86. Петър Наков(Ненов) от Разград 28 годишен.

87. Петър Сивков от Котел 20 годишен.

88. Петър Стоянов Цонев (Царя) от с.Шобеците Великотърновско (1835 – 1900).

89. Петър Тихов Обретенов от Русе (1840 – 1868).

90. Петър Тодоров от Сливен (1846 – 1868).

91. Първо Трифонов от с.Прогорелец, Михайловградско 28 годишен.

92. Райчо Сивков от Котел 22 годишен.

93. Сава Генчов Силов от Стара Загора (1840 – 19 юли 1868).

94. Сава Кънчев Куюмджиев от Търново.

95. Симеон Кръстев от Етрополе 20 годишен.

96. Симеон Милков Бакалчето от с.Беброво Великотърновско 22 годишен.

97. Симеон Радев от с.Черна, Мачинско 21 годишен.

98. Сотир Пейов от Велес 25 годишен.

99. Спас ненов от Копривщица 20 годишен.

100. Спиро Иванов Джеров Македонски от Битоля.

101. Станчо Николов от Казанлък, 24 годишен.

102. Станю Стоянов от Лясковец, 21 годишен.

103. Стефан П. Билчев от Русе (1840 – 1868).

104. Стефан Господинов Топтанджиев (Хитрия) от Сливен (1841 – 1868).

105. Стефан Дянков Орешков от гр.Шипка, Казанлъшко (1846 – 1868).

106. Стефан Иванов Калцун от Габрово 28 годишен.

107. Стефан Панев от Казанлък 28 годишен.

108. Стоян от с Летница, Ловешко.

109. Стоян Пенчев от Габрово 19 годишен.

110. Танас(Атанас) Боздугански от Русе, 32 годишен.

111. Танас(Атанас) Ганчев от Търново 20 годишен.

112. Танас(Атанас) Лилов от Сопот, 19 годишен.

113. Тодор Хаджиниколов Асенов от Сливен (1843 -1868 ) брат на Хаджи Димитър.

114. Тодор Петков(Пейков) от Троян, 19 годишен.

115. Тодор Симеонов Раховлията от с.Галиче, Врачанско.

116. Тодор Стойнов от Пловдив 32 годишен.

117. Тончо (Дончо) Стоянов Загоров от Стара Загора (1840 – 1891).

118. Филип Димитров от с.Куманово, Македония 23 годишен.

119. Филип Петров от Копривщица, 27 годишен.

120. Христо от с.Килифарево Търновско.

121. Христо Вълчанов от Котел 30 годишен.

122. Христо Костов Ахчийски( Ахчиоглу) от от Калофер (1833 – 1868).

123. Христо Милев Янъков от Казанлък (1840 – 1868).

124. Христо Митев от Калофер, 25 годишен.

125. Христо Николов Македонски от с.Горни Тодорак, Кукушко (30 юни 1835 – 5 юли 1916).

126. Христо Николов Патрев от с.Шипка, Казанлъшко (27 декември 1848 – 25 май 1876).

127. Христо Петков Дряновски от с.Ганчовец, Дряновско (1839 – 1868).

128. Христо Станчев Пашата от Шумен (1837 -1868).

Недоказано е участието в четата на:

129. Георги Ангелов Бабаджанов от Свищов (1826 – сл.1898).

130. Мико Нанов от с.Равнище, Ботевградско.

131. Алексо Чучулков от с.Лобош, Радомирско.

132. Коле (Никола) Софиялията.

Сходни Публикации

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Leave the field below empty!