post

Създаването на държавата Израел

Държавата Израел възниква през 1948 година, в бурните условия на международна конфронтация и започващата Студена война между Източния и Западния блок.  Начинът по който това става довежда до сериозна конфронтация в региона, която продължава десетилетия наред в различни мащаби.

Предпоставките

От 1920 година Палестина е подмандатна територия на Великобритания. Тенденцията за организирано заселване на евреи в областта след Първата световна война става още по-сериозна. До началото на 30-те години XX век около 100 000 еврейски заселници от различни краища на света отиват да живеят в Палестина.

Както е известно, те вярват че това е тяхната Обетована земя и именно там възнамеряват да изградят своята държавност. Еврейските политически цели намират завършен вид в идеологията на ционизма.

Евреите са доста по-напреднали от местните араби в икономическо и културно отношение и успяват бързо да се превърнат в регионален фактор. За кратко време те изграждат протодържавни структури и една сериозна политическа основа за своите амбиции. Много от представителите на световния еврейски финансов елит също помагат на държавническата кауза със своите средстава и влияние.

Трагедията на юдейския народ в Европа по време на Втората световна война засилва симпатиите на международното обществено мнение към тяхната кауза. През 1942 година в Ню Йорк, Световния конгрес на ционистите декларира категоричното си намерение за създаване на еврейска държава в Палестина след края на войната.

Борбата на евреите за държава

В края на 1945-та, религиозният лидер Наим Голдман се среща с висши представители на американската политическа класа, лобирайки за юдейската кауза. Посланиците на арабските държави Сирия, Ирак и Египет са силно обезпокоени и искат обяснение от Държавния департамент.

Еврейските въоржени организации засилват своята дейност в Палестина към края на Втората световна война. Засилва се и еврейската емиграция в областта. Това разбира се не се харесва на Великобритания и империята се опитва да ограничи активността на ционистите, опирайки се на месното население.

Тя стои в основата на създадената на 22 март 1945 Лига на арабските държави (ЛАД). Учредителките са Египет, Ирак, Йордания, Ливан, Саудитска Арабия и Йемен. Те си поставят за цел да засилят културните и икономическите връзки по между си. Член 6 на устава ѝ обаче предвижда взаимна военна защита в случай на агресия срещу държава – членка.

Лигата на арабските държави

среща на Лигата на арабските държави в Кайро 1948-ма

Ясно е категоричното им намерение да се противопоставят на опитите за възникването на еврейска държава. Междувременно се покачва градуса на етническото напрежение в региона. В края на годината Великобритания и САЩ създават Англо-американски комитет. Той има за цел да изследва тенденциите при еврейската емиграция и да регулира процесите в Близкия изток.

През март 1946 година ЛАД изпраща становище до комитета, в който се обявява против създаването на Израел. Организацията се аргументира с етническото превъзходство на арабите в областта както и с историческите традиции.

Дипломатически преговори

САЩ и Великобритания изготвят съвместно плана „Морисън – Грейди„, който предвижда автономия на арабските и врейските провинции в Палестина. Вместо да доведе до омиротворение обаче, планът още повече засилва напрежението, тъй като и двете страни не са доволни от него.

На 14 февруари 1947 година, Великобритания официално се отказва от своите мандатни права в Палестина, тъй като не може на практика да администрира областта.

Позицията на ООН

През август същата година положението в Близкия изток е обсъждано в ООН. Специалният комитет за Палестина публикува доклад, съдържащ два варианта за развитието на региона. Единият е разделяне на две държави и икономически съюз между тях, а другият – федерална държава Палестина.

В крайна сметка на 29 ноември 1947, общото събрание на ООН приема резолюция 181 за разделянето на Палестина на арабска и еврейска държава. Предвижда се Арабската държава да има територия от 11 100 км² и да включва Западна Галилея, Самария, Юдея и Газа. Еврейската държава трябва да е 14 100 км² и да включва Източна Галилея, крайбрежната ивициа и пустинята Негев. За Йерусалим е отредено да бъде международна зона, управлявана от ООН.

В териториално отношение разпределението изглежда справедливо, но буди притеснение факта, че над 400 000 араби ще останат в новосъздаващата се държава Израел, което е почти половината от населението ѝ. Евреите в арабската държава пък са едва 10 000.

Резолюцията е подкрепена от 2/3 от представителите, като знаков е фактът, че СССР и САЩ са единодушни в позицията си, въпреки големия разрив в отношенията между бившите съюзници от този период. Решението довежда до нова вълна от емиграция, терористични нападения и убийства между двете общности. Това се потвърждава и в доклада на комисията на ООН през април 1948-ма.

Обяването на независимостта на Израел

Давид Бен-Гурион, Израел

Давид Бен-Гурион

В тази обстановка, на 14 май 1948 в Тел Авив тържествено е прочетена Декларацията за независимостта на Израел и е обявено създаването на държавата. Първият министър-председател става дългогодишния ционистки деец Давид Бен -Гурион. Ден по-късно САЩ признават Държавата Израел, на 18 май това прави и СССР.

Не така добре обаче реагират съседите на новата държава. Още на 14-ти, Йордания, Сирия, Египет, Ливан и Ирак обявяват война на Израел и започват настъпление срещу териториите ѝ.

Войната

израел

израелски войник от войната за независимост

Евреите обаче са подготвени за подобно развитие на събитията. Те обединяват действалите в предходните години военни и паравоенни организации в редовна армия. За разлика от арабските държави, Израел мобилизира огромната част от населението си. Много евреи от различни части на света отиват да се бият на страната на своите в Близкия Изток. За тях това е война за Независимост и каузата за реализирането на хилядолетната мечта за държава е сериозен мобилизиращ фактор.

Арабските държави имат военни успехи само в северните части на страната. Израел успява да защити Йерусалим от противниковата обсада и постига решителни победи при Ашдод, Удж ел Хафир и Абу Агела и успява да отблъсне египетските войски, основна сила в арабската коалиция. Евреите съумяват да достигнат до бреговете на Червено море.

Израел не обръща внимание на резолюциите на ООН, призоваващи към прекратяване на огъня и продължава с настъплението си. Налага се САЩ и Великобритания да заплашат премиера Бен Гурион в началото на 1949 година и тогава той склонява да се сложи край на войната.

Израел подписва примирие последователно с Египет (24.02), Ливан (23.03), Йордания (03.04.) и Сирия (20.07). Ирак и Саудитска Арабия отказват да подпишат примирие.

В резултат на войната, Израел разширява територията си на 20 000 км², а бежанските потоци от двете страни естествено се увеличават многократно. В арабската терминология войната остава под името ал Накба (Катастрофата). На 12 май 1949 година Израел става член на ООН. 56 държави по света признават новата държава.

Равносметката

Създаването на държавата Израел предизвиква изключително много спорове. Безспорен е справедливия характер на еврейския стремеж към държавност. В същото време „инсталирането“ ѝ в един район, където юдейската общност няма необходимите традиции и културни връзки с останалите народи, предполага неминуемите конфликти, които последват. И до ден днешен няма окончателно решение на проблема въпреки дългогодишните дипломатически преговори и нестабилността в региона излгежда трайна.

Сходни Публикации

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Leave the field below empty!