post

Стефан Душан – цар на Сърбия

Цар Стефан Душан (1331-1355 г.) е най-успешният владетел в историята на Средновековната сръбска държава. По време на управлението му след серия от успешни военни кампании, той успява да доведе Сърбия до най-голямото ѝ териториално разширение в цялата ѝ история.

Връзката на Стефан Душан с България

Стефан Душан

Стефан Душан

Когато Стефан Душан се възкачил на сръбския престол, той бил поредният владетел от династията на Неманичите.  Короната му се падала по право като първороден син на Стефан Дечански и Теодора Българска, дъщеря на Смилец. От друга страна баща му също бил дете от смесен династичен брак между Стефан Урош II Милутин и дъщерята на Георги I ТертерАна Българска.

Времето на неговото управление като цяло се оказло благоприятно за сръбските експанзионистични амбиции. Традиционните за Средновековието регионални сили на Балканите – България и Византия били видимо отслабени и  разтърсвани от вътрешни противоречия.

Българският цар Иван Александър дошъл на власт през същата 1331 г., в която се възкачил и Стефан Душан. Това станало след като успял да отстрани от власт цар Иван Стефан, който минавал за сръбско протеже на българския престол.

Стефан Душан, Стефан Урош и Елена Българска

Стефан Душан, Стефан Урош и Елена Българска

След възкачването си, владетелят в Търнов предпочел да установи добри отношения със сръбското кралство. По този начин Иван Александър се опитвал да стабилизира положението си като монарх и да се възползва от слабостта на Византия, за да си върне някои територи в Тракия.

Израз на добрите отношения между България и Сърбия бил поредният династическия брак. През 1332-ра Стефан Душан взел за съпруга сестрата на българския цар – Елена Срацимир, която останала в сръбската история като Елена Българска.

През времето на своето царуване Елена редовно посещавала Търнов и така изпълнявала активна роля за поддържането на добрите междудържавни отношения. През 1337г. (36) тя родила дългоочаквания сръбския престолонаследник Стефан Урош V, което допълнително укрепило сръбско-българските взаимоотношения.

Експанзията на сръбското кралство

Още в първите години на своето управление Стефан Душан постигнал значими военни успехи срещу византийците в Македония. Към 1334 г. в сръбски ръце паднали Струмица, Прилеп, Костур и Охрид. Подир тези победи Стефан Душан сключил примирие с император Андроник III Палеолог, който се видял принуден да признае новите реалности.

След смъртта на василивеса през 1341 г. обаче, сърбите отново започнали активни военни действия срещу Византия. Така те постигнали нови заевовавания по поречията на реките Вардар и Струма. През 1345 г. бил овладян град Сяр и практически цяла Македония (без Солун) станала част от Душановите владения.

Въпреки че ромеите прибегнали до помощта на турците, до края на 1348 г. сърбите завзели Халкидики, Епир, Тесалия и завоювали почти цяла Албания. Един от факторите за успеха на Стефан Душан бил, че той почти навсякъде успявал да постигне договорки с местната аристокрация и почти не се натъквал на съпротива.

Стефан Душан – цар на Сърбия

Коронацията на цар Стефан Душан

Коронацията на цар Стефан Душан

Завоеванията на сръбския владетел практически превърнали Сърбия в най-могъщата държава на Балканите. Вдъхновен от своите успехи Стефан Душан бил решен да даде и символичен характер на новото положение на държавата и да се погрижи за титулатурата си. Той присъединил завладените земи към диоцеза на сръбската патриаршия, а през 1346 г. свикал в Скопие църковно-държавен събор.

На събора освен сръбските духовници, водени от архиепископ Йоаникий, присъствал целият висш български клир както и представители на Атонската автономна теокрация (Света гора), която също била част от сръбските земи. Със съгласието на всички присъстващи Йоаникой II бил обявен за патриарх на Сърбия. В качеството си на такъв, той имал правото да помазва царе, затова коронясал Стефан Душан за „цар на сърби и гърци„. След като бил облечен в царско достойнство, сръбският владетел вече можел властва с власт дадена му от бога и се самопровъзгласил за покровител на Света гора.

Цар Стефан Душан започнал да раздава на управляващия елит титли, хараткерни за византийската и българската държавническа традиция – деспот, севастократор и пр. Византия отказала да признае царската му титла и през 1352 г. Константинополската патриаршия отлъчила сръбския самодържец, а самостойната сръбска църква обявила за схизматична.

Организация на управлението

Огромната империя на Балканите, която изградил Стефан Душан се нуждаела от унификация и регулация. В тази връзка през 1349 г. бил приет т. нар. „Душанов законник„. Законникът представлява синтез от сръбското обичайно право и достиженията на юриспруденцията във Византия.

Освен това били заселени колонисти в новозавладените области в Македония, Тракия и Албания с цел да се увеличи сръбския етнически елемент във всички части на империята, но тази инициатива не дала трайни резултати. За да осигури по-ефективно управление на царството Стефан Душан разделил територията си на две области – северна – Сърбия и южна – Романия. Северната област била упралвявана от престолонаследника Стефан Урош.

Стефан Душан обаче така и не съумял да наложи даден град за престолен, каквато управленска традиция отдавна имало както във Византия, така и в България. Вместо това той притежавал множество резиденции, като периодично сменял местонахождението си.

В тези времена на разцвет на сръбската държава, както било типично за Средновековието, много сериозни средства се отделяли за строеж и поддръжка на църквите и манастирите. Тази дейност включва и духовните центрове на о. Света гора, заради което сръбският владетел се ползвал с голямо влияние в Атонската теокрация.  Любопитен факт е, че царица Елена Българска станала първата жена, която посещава острова с разрешението на местната управа. Заради сръбските военни успехи и завоевания, култът към свети Сава се разпространил на юг в новозавладените области.

Краят на Душанова Сърбия

През 1355 г. цар Стефан Душан се споминал. За малко повече от 10 години след смърттта му, голямата държава, която той бил изградил се разпаднала множество княжества. Както често ставало в тази епоха, подобни огромни териториални разширения, постигнати в резултат на няколкогодишни успешни експанзии имали нетраен характер. Те често се крепяли единствено на авторитета на монарха и страха от неговата мощ. Много от местните представители на властта (наричани властели) започнали да следват собствена политическа линия. Такива не след дълго успявали да се отцепвят от Сръбското царство, при това без да се страхуват от насрещни действия.

Много историци са на мнение, че Сърбия по време на управлението на Стефан Душан е била единствената балканска държава, която е разполагала с необходимия икономически и военен потенциал, за да се противопостави на османските завоеватели.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Leave the field below empty!