post

Сръбски князе от XIX век (владетели на Сърбия)

В края на XVIII-ти и началото на XIX-ти век в Белградския пашалък се осъществяват процеси, които спомагат развитието на национализма и чувството за общност у сръбския народ. Населението нараства и достига около половин милион.

Освен това във връзка с опитите за налагане на самоуправство от еничарите в пашалъка (събиране на допълнителни данъци, заграбват земи и тероризират хората), централната османска власт (Високата порта) търси съдействието на местното население, разширявайки в известна степен тяхната автономия. Става така, че всяка нахия може да си избира княз, който събира данъците, позволява им се да носят оръжие и да строят църкви.

Първо сръбско въстание

Въпреки това обаче, еничарския терор не е прекратен и местното население се вдига на въоръжена борба през 1804 година. Успехът на въстанието се дължи в голяма степен и на това, че то се ползва в началото от одобрението на централната османска власт. Впоследствие обаче, сръбските ръководители искат по-широка автономия, което не се харесва на Високата порта.

Избухналата Руско-турска война (1807-1812) дава възможност на водача на въстанието Караджордже Петрович да се обяви за независим сръбски княз. През май 1812 между Русия и Османската империя е подписан Букурещкия мир, в член 8, на който се посочва, че Сърбия трябва да получи автономия, а участниците във въстанието трябва да бъдат амнистирани.

Второ сръбско въстание

През есента на 1813 година обаче османски войски навлизат в Белградския пашалък, ликвидират сръбската власт и извършват множество зверства над населението. Година по-късно в отделни райони на пашалъка има бунтове, но те са потушени за което съдействат някои сръбски князе, сред които е и водачът на второто въстание Милош Обренович.

През април 1815 избухва второто въстание. Портата е доста отстъпчива предвид външнополитическите заплахи и затова бързо се стига до споразумение между Марашли Али и всепризнатия вожд на въстаниците Милош Обренович.

Договорена е сръбска автономия при следните условия – сърбите сами събират данъците, могат да участват в съдебните институции, амнистирани са участниците в двете въстания, а еничарите са окончателно изгонени от пашалъка. Властта се осъществява от автономна народна канцелария, местни князе начело с Милош и султански везир.

В 1816 година султанът издава няколко фермана, които утвърждават формално договореностите, но не се уточнява върховната княжеска власт на Обренович. По този начин е възстановена сръбската държавност и от този момент нататък Сърбия тръгва по пътя на своето самостоятелно политическо развитие.

Милош Обренович (1817-1839)

Утвърдилия се на престола след второто въстание Милош Обренович демонстрира склонност да бъде абсолютен монарх, за разлика от своя предшественик, който предпочитал да дели властта с Правителствения съвет. В началния период от неговото управление няма нито основен закон, нито правителство или чиновничество.

Князът репресира тези, които евентуално могат да му оспорят властта. Той избива славните войводи от първото въстание, включително и завърналия се в страната Караджордже през 1817. Обкръжението на Милош е примитивно и при него липсват всякакви наченки на модернизъм: „Неговото схващане за властта беше турско… Той управляваше като сръбски везир.“, пише големият сръбски историк Слободан Йованович.

За да си спечели лоялността на селското население, той прочиства селата от мюсюлманите и дава земята на тези които я обработват. Въпреки това обаче, с действията си като цяло, той си спечелва недоволството на голяма част от обществото и съвсем логично през 1821г. започват поредица от бунтове срещу неговото управление. Той успява да ги потуши и след това начева кървава саморазправа с бунтовниците.

Реакция срещу самодържеца

В княжеството се зараждат сериозни съпротивителни сили срещу княжеския абсолютизъм. Сериозен проблем пред него е групата на великашите – богати търговци, земеделци и чиновници. Те имат прогресивни виждания за управлението. От тях произлиза групата на уставобранителите – те искат конституционни ограничения върху княжеската власт.

Някои външнополитически успехи на Милош успяват да отложат въпроса за децентрализацията. През 1829г. в член 6 на Одринския мир е потвърдена сръбската автономия, а година по-късно султански хатишериф признава династията на Обреновичите. В 1832г. избухват бунтове в 6 нахии и година по-късно султанът се вижда принуден да признае присъединяването им към княжеството. В началото на 1835-та избухва уставобранителски бунт. Князът се споразумява с уставобранителите да бъде свикана Народната скупщина (парламент) с цел изработване на Конституция.

През февруари, навръх празника Сретение Господне Скупщината приема основния закон, наречен Сретенски устав. При него е застъпен принципът на разделение на властите – законодателна, съдебна и изпълнителна, създава се Държавен съвет, който излъчва министрите и осъществява законодателната власт. Конституцията издържа само месец, преди Милош да я отмени.

Князът започва да управлява още по-тиранично, засилва се конфронтацията и опозицията срещу режима. В крайна сметка той се вижда принуден да приеме наложената от султана конституция през 1838 (Турската конституция). Според нея носители на върховната власт са князът и Държавния съвет, състоящ се от 17 члена.

Князът назначава съветниците, но те могат да бъдат сменяни само със съгласието на Високата порта. Министрите, които са назначавани от Държавния съвет, осъществяват законодателната власт заедно с княза. В нея се задържат и гаранции за свободата на личността, имота и търговията, както и независимост на съдилищата. Милош Обренович не се примирява и с тази конституция и през 1839г. прави неуспешен опит за преврат и отмяна на устава. След неуспешния пуч, той губи престола и емигрира във Влахия с малкия си син Михаил.

Милан и Михаил Обреновичи (1839-1842)

Властта поема големият син на Милош – Милан, който обаче е болен и умира само след месец. През 1840 година от Влахия пристига княз Михаил. Тъй като е непълнолетен му се назначава регентство. Влиянието на уставобранителите в тези години е огромно. Те успяват да назначат свои хора сред чиновничеството, освен това разрешават на вдовицата и сина на Караджордже да се завърнат в Сърбия.

Князът обаче не се примирява в ролята си на фигурант и развива някои централизаторски тенденции – провежда репресии срещу политическите си противници, увеличава данъците и т.н. По този начин той бързо губи подкрепа сред обществото. През 1842-ра избухва Вучичевата буна, която довежда до неговата абдикация.

Александър Караджорджевич (1842-1858)

княз Александър Караджорджевич

княз Александър Караджорджевич

На 14 септември 1842 Скупщината избира за княз на Сърбия Александър Караджорджевич. В този момент в княжеството се установява един олигархичен режим – Държавния съвет, където уставобранителите са мнозинство имат определяща роля за развитието на държавата.

В 1844 година е приет граждански законник, в който се гарантира защитата на собствеността и е организирана съдебната власт. През 50-та се приема полицейски закон. Значително нараства броят на училищата – открит е и Белградският лицей. Намалени са данъците, строят се пътища, предприятия, разширява се обработваемата земя.

Управлението на уставобранителите прави значителни крачки по пътя към превръщането на Сърбия в модерна национална държава. Върви се към индустриализация, изграждане на съвременна администрация и чиновничество, развитие на образователната система.

В тези години се развиват и първите идейно-политически течения в сръбското общество, които дават основата на създадените по-късно партии:

Политически течения

1. Консерватори – по социален състав те са предимно бюрократи и чиновници или членове на Съвета, имат елитарни, антидемократични схващания, стремят се към повече власт на Държавния съвет

2. Либерали – преди всичко млади интелектуалци, вярващи в свободолюбието и държавнотворческия потенциал у сръбския народ. Те са либерални националисти, свързват външната и вътрешната свобода. Искат да бъде изградена една модерна държава, на принципите на западноевропейския парламентаризъм, като в същото време е в съзвучие с представите и традициите на сърбите.

Важен фактор в сръбската либерална мисъл има създадената през 1866 година в Нови Сад организация „Обединена сръбска младеж“ (Омладина). Тя обединява политически активните сърби в Хабсбурската империя – студенти, литератори и други интелектуалци. Освен отстояването на националната сръбска идея на австрийска земя, те нерядко се включват и в политическия живот в княжеството.

3. Радикали – това е най-масовото движение в сръбската история до войните. За негов основоположник се смята Светозар Маркович, бивш член на Омладината. Определян е като социалист, но той преди всичко приспособява руското народнячество на сръбска почва.

При радикалите има сериозен социален и националистически заряд, но в същото време отстояват демократизаторски тенденции. Обявяват се за неотклонно следване на сръбските национални интереси, но в същото време за защитават правата на селяните и работниците. Не одобряват западния капиталистически модел, искат Сърбия да върви по свой социалистически път. Имат съществена роля за включването на селските маси в политическия живот.

4. Напредняци – в появата на това течение се включват представители от средите на консерваторите и либералите. Поддържат становището че западноевропейския стопански и управленски модел трябва да бъдат пренесени директно на сръбска земя. Обвиняват либералите в псевдолиберализъм, заради желанието им да вземат под внимание сръбските традиции. Защитават привилегиите и не са склонни да допуснат селячеството в политиката. Минават за австрофили.

Обстановката

Въпреки модернизацията, която осъществяват уставобранителите, Сърбия е в тежко положение. Има финансови проблеми, а освен това възникват конфликти между владетеля и Държавния съвет.

Междувременно срещу княза има два много мощни опозиционни фактора – либералите и Обреновичите. Те се съюзяват и либералите започват да агитират за реставрацията на династията, вярвайки че ще успеят да извоюват модерен парламентаризъм и обществен контрол над властта. Селяните също негодуват.

В крайна сметка свиканата в края на 1858 „Светоандреевска“ Скупщина се съобразява с обществените настроения и взема решение за връщане на стария Милош Обренович на престола.

Милош Обренович (1858-1860)

След завръщането си в княжеството, Милош Обренович е обкръжен от либералите. Тогава те дори са наричани „партия на Обреновичите“. Въпреки това обаче, той не показва склонност да дели властта си със Скупщината или с Държавния съвет. Бързо сменя целия състав на съвета и успява да изгради деспотичен режим. Обтяга отношенията си и с консерватори и либерали. Започват политически гонения.

Умира през 1860 и е наследен от своя син Михаил.

Михаил Обренович (1860-1868)

В началото на своето управление, той търси помирение в обществото. Опитва да включи либерали и консерватори в Държавния съвет и да примири противоречията, но претърпява неуспех. Сближава се с консерваторите, защото в държавния апарат техните представители доминират, а лидера им Илия Гарашанин става министър-председател.

Либералите излизат в опозиция. Наложена е цензура срещу опитите им да издават вестници в княжеството. Затова те се координират с либералите в Хабсбургската империя и там намират трибуна за позициите си. През 1867 Омладината организира конгрес в Белград, но заради изказвания против режима, те са прогонени.

Междувременно през 1862 година възниква пограничен конфликт с Османската империя. Със съдействието на Великите сили е уреден мира, като към княжеството са присъединени някои крепости през 1867. Въпреки това обаче Михаил не успява да си спечели обществено одобрение. Той се скарва и с църквата, която не одобрява намерението му да се ожени за внучката на чичо си Йеврем Обренович – Катерина. На 11 юни 1868 княз Михаил е убит. За покушението са обвинени Омладината и Караджорджевичите.

Крал Милан I Обренович (1868-1889)

Крал Милан Обренович, сръбски князе

Крал Милан Обренович

За княз е провъзгласен Милан, внук на Йеврем Обренович. Тъй като е малолетен (14 години) е назначено регентство. През 1869-та е приета нова конституция.

Според нея Скупщината се свиква поне веднъж годишно, ¾ от представителите се избират, ¼ се назначава от княза, определя данъците, има законодателна функция, но няма законодателна инициатива.

Князът определя бюджета еднолично. Изпълнителната власт се осъществява от министрите, които се назначават от владетеля. За Държавния съвет остават само административните въпроси. Записано е, че княз не може да бъде представител на Караджорджевичите, „над които тегне народното проклятие“.

Тъй като е приета от регенството (наместничество), тя остава в историята като наместническа конституция. Въпреки критиките към нея от либерална посока, тя е доста прогресивна за времето си и се превръща в основа за развитието на модерните политически отношения в княжеството.

Външна политика

Сърбия е активен участник в силовото решаване на Източния въпрос в периода 1876-1878 и успява да постигне своята независимост и да разшири териториите си след Руско-турската война и Берлинския конгрес.

В следващите години княз Милан (от 1882 крал), силно обвързва политиката на страната с Австро-Унгария, с което си спечелва яростна опозиция в някои политически кръгове. Допълнителен дестабилизиращ фактор е трудното финансово положение на страната в тези години и катастрофално загубената война срещу България през 1885г.

В крайна сметка на 9 януари 1889-та той е принуден да абдикира в полза на сина си Александър. През 1903 той е убит по особено жесток начин, с което се слага край на династията на Обреновичите.

През 19-ти век Сърбия като цяло има едно възходящо развитие, въпреки скромната си територия, слабия етнически потенциал и трудното географско положение, в съседство с двете големи империи – Османската и Австро-Унгария. Предпазливата и последователна външна политика, която води през това столетие ѝ дава възможност се превърне в един от факторите на Балканския полуостров и да вземе участие в териториалното преразпределение през 20-ти век.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Leave the field below empty!