post

Обоняние и обонятелна сетивна система

Обоняние (Обонятелна сетивна система) – сложен анализатор снабден с химиорецептори, регистриращ наличието на различни химични молекули във въздуха. Чрез него индивидите получават информация за разнообразните миризми в заобикалящия ги свят.

Значение на животинското обоняние

Способността да се усеща мирис е от изключителна важност за изработването на условни рефлекси, свързани с храносмилането (секреция на смилателни сокове, активиране на перисталтика и др.). Разпознаването на аромати също може да има и защитна роля. Понякога животинското обоняние или човешкото в частност, разпознава дадена миризма като сигнал за определен вид опасност. Такива могат да бъдат например мирисът на развалена храна, наличието на осезаеми отровни вещества, подушването присъствието на хищник, помирисването на дим като предупредителен сигнал за пожар и др.

Доказано е участието на животинското обоняние и в репродуктивните процеси. При някои видове се наблюдава повишена активност на половите жлези, ако е налична специфична за противоположния пол миризма. При човека също е установено, че телесната миризма влияе за определяне на пола на друг индивид и възникването на сексуално привличане.

Именно поради важната му роля, обонянието е едно от най-ранно развитите в еволюционен аспект сетива. За някои животински видове способността да улавят и разпознават и най-слабите миризми е от такова значение, че огромна част от генома им кодира структурите на обонятелните  рецептори. Гризачите имат над 1000 такива гена, а в човешкия геном те са около 350.

Устройство на човешката обонятелна сетивна система

Обонятелната сетивна система се състои от три основни части: обонятелни рецептори, обонятелен нерв и центрове на обонянието в крайния мозък. Външен орган на обонянието е носът и намиращата се зад него носна кухина. Те са свързани както с дихателната дейност, така и с обонятелната сетивна система.

Устройство на обонятелния епител и рецепторните клетки

Обонятелният епител е локализиран в горната мида на носа и частта ѝ от носната преграда, а площта му силно варира при различните бозайници в зависимост от това колко е развито обонянието. При човека обонятелният епител обхваща около 10 см2, докато например при кучето площта му е около 170 см2.

Обонятелният епител е съставен от обонятелните рецепторни клетки, подпорни и базални клетки. Обонятелните рецептори по своята природа са химиорецептори – свързват се с молекулите на веществата, които са разтворени в течността, покриваща носната лигавица. Тези вещества, влияещи на обонятелните рецептори, се наричат одоранти.

Обонятелните рецептори са биполярни неврони с един къс дендрит, завършващ с овално образувание, наречено обонятелна топчица. По повърхността на обонятелната топчица се разполагат къси власинки, които са потопени в мукозния слой върху лигавицата на носната кухина. Аксонът на рецепторите преминава през отворите на етмоидалната кост и достига до обонятелната луковица (bulbus olfactorius) в мозъка.

обоняние

обоняние – обща схема

Мукозният слой на лигавицата е продукт на Баумановите жлези, разположени под обонятелния епител, и съдържа специфични одорант-свързващи протеини. Обонятелните рецепторни клетки се обновяват периодично, като новите рецептори произлизат от базалните клетки на епитела.

Механизъм на мирисните възприятия

Разтворените в носната слуз одоранти се улавят от одорант-свързващите протеини, които ги транспортират до власинките на обонятелните рецепторни клетки. Там те реагират с одорантните мебранни рецептори, разположени във власинките. Различните одоранти се свързват специфично с определени одорантни мембранни рецептори, взаимодействащи именно с тези одоранти.

Установено е, че една обонятелна рецепторна клетка съдържа одорантни мембранни рецептори за няколко миризми, но в различните участъци на обонятелния епител чувствителността към определени миризми е различна. Свързването на одоранта към мембранния рецептор предизвиква каскада от реакции, завършващи с отварянето на йонни канали за натриеви, калиеви и калциеви йони в мембраната. Това води до деполяризация на мембраната и генериране на рецепторен потенциал, който след това се предава до аксона на рецепторната клетка и генерира акционен потенциал.

клетки на обонятелната луковица

клетки на обонятелната луковица и механизъм на обонянието

Възникналият нервен импулс достига обонятелната луковица, където аксонът на рецепторната клетка участва в синаптичен комплекс, наречен гломерула. В гломерулите се намират няколко вида нервни клетки: митрални, четковидни, зърнести и перигломерулни клетки. Аксонът на обонятелната рецепторна клетка формира синапс с дендритите на митралните клетки, предавайки обонятелната информация чрез отделяне на медиаторната молекула глутамат.

По-нататък информацията преминава по аксоните на митралните и четковидните клетки (формиращи заедно т. нар. tractus olfactorius) към периформната кора, амигдалоидния комплекс и енториналната кора на лимбичната система. Обонятелната информация се предава и през таламуса към неокортекса, където става осъзнато разпознаване на отделните миризми.

Интересна е тясната връзка на човешкото обоняние с лимбичната система на главния мозък паметта. Тя обуславя трайни спомени за обстоятелства и дори чувства, свързани с дадена миризма. Тези емоции се връщат в съзнанието при повторно долавяне на същия мирис дори след дълги периоди от време.

Смущения на обонятелната система

Различни генетични аномалии, възпаления на носната лигавица, мозъчни травми и туморни образувания, алергични реакции, прием на някои медикаменти, психически разстройства, невродегенеративни заболявания (Синдром на Алцхаймер и Паркинсон) и други могат да доведат до нарушения в обонятелните възприятия.

С термина аносмия (загуба на обоняние) се означава състоянието на пълна неспособност на болния да усеща миризми.  Аносмията може да бъде временна или трайна, като последиците са загуба на апетит, понижена предпазливост към увреждащи фактори, депресия и дори загуба на сексуално желание.

По-лекият вариант на аносмията е хипосмията, при която обонянието е с намалена чувствителност. Дизосмията е състояние, при което засегнатите не могат да разпознаят правилно даден одорант. Частни случаи на дизосмията са паросмията – възприемане на една миризма като друга позната, и фантосмия – болните усещат несъществуваща (фантомна) миризма.

Страдащите от хиперосмия имат симптоми, противоположни на аносмията. Такива хора имат силно изострена чувствителност на обонянието и усещат миризмите много по-силно. Най-често причина за хиперосмията са генетични изменения, но има хипотези, че и начинът на живот (вдишване на някои газове, прием на амфетамини) може да предизвика това състояние.

Сходни Публикации

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Leave the field below empty!