post

Обединението на Италия

Обединението на Италия е политически процес, който започва в началото на 19 век и приключва през 1870 година.

Предпоставки за обединението на Италия

Провелият след Наполеоновите войни Виенски конгрес през 1815-та година, оставил Италия разделена на осем държави, по-голямата част от които се контролирали от Австрия. Централните части на Апенинския полуостров попаднали в пределите на Папската държава. Единствено Кралство Пиемонт и Неаполитанското кралство били оглавявани от собствени династии.

Под влияние на революционните кипежи в Европа през 19 век (Испанската революция през 1820 г., Френската революция през 1789 г. и Белгийската през 1830 г.), в Италия също се създали такива нагласи сред обществото. Те били насочени към свобода, обединение и конституционен ред.

Революционната организация на Джузепе Мацини

Джузепе Мацини обединението на Италия

Джузепе Мацини

През есента на 1831 година генуезецът Джузепе Мацини създал организацията „Млада Италия“ в Марсилия. Той организирал комитетска мрежа в различните краища на Италия и успял да набере около 60 000 последователи. Именно от него, години по-късно, Васил Левски заимствал революционна теория и практика в организирането на българското революционно движение.

Мацини планирал революцията да избухне в Пиемонт, тъй като в тези райони имал най-много доброволци на организацията. Той обаче бил арестуван и екстрадиран. Като изгнанник в Лондон, Джузепе Мацини продължил делото си с други средства.

Промени в политическата обстановка в средата на 19 век

През юни 1846, след смъртта на папа Григорий XVI за негов наследник бил избран папа Пий IX. Той се отличавал с по-либерални възгледи и скоро след като седнал на светия престол, обявил амнистия за всички политически затворници.

В другите италианския държави, идеите за либерализация също си проправяли път. В различните италиански градове се провеждали редовно демонстрации с искания за реформи. През 1847 година били направени едни от първите стъпки в тази посока. Въвела се изборност в общинските съвети, а също се либерализирало и свободното слово, като в допълнение били направени промени в съдебното дело.

Начало на бунтовните кипежи

Извършените реформи се оказали обаче твърде недостатъчни за италианското общество. Започнали да се организират конспиративни клубове в различните части на страната. На 12 януари 1848 избухнало въстание в Палермо, последвано от подобни бунтове в Месина, Трапатани и други градове на о. Сицилия. Неаполитанския крал Фердинанд II претърпял неуспех в опита си да потуши въстанническите огнища. В центъра на неговата държава – Неапол също започнали демонстрации и той се видял принуден да въведе Конституция на 10 февруари същата година.

След като революцията се разпространила из цяла Италия, владетелите на Пиемонт и Тоскана са принудили също да въведат конституционно управление. През март избухнали вълненията във Венеция и Милано, където революционерите успяли да прогонят австрийските войски след неколкодневни сражения.

Карл Алберт Савойски срещу Австрия

Карл Алберт Савойски

Карл Алберт Савойски (Карло Алберто Амадео ди Савоя)

Временното правителство в Милано поканило краля на Пиемонт – Карл Алберт Савойски да влезе в Ломбардия и да я присъедини към кралството си. Той приел поканата за това през април, едва когато австрийските войски отново атакували провинцията. Имперските армии на Австрия, водени от ген. Радецки обаче съумяли да си върнат контрола над Венеция и впоследствие победли кралската армия. На 9 август Карл Алберт подписал своята капитулация.

В края на годината папа Пий IX притиснат от обстоятелствата, трябвало да избяга от Рим, а през февруари 1849-та Учредителното събрание отнело светската власт на папата и обявило началото на Римската република. Вдъхновен от тези събития, Карл Алберт подновил войната с Австрия, но претърпял поредното си поражение край Новара на 23 март. Този път със загубата загинали и монархическите амбиции, като кралят абдикирал от престола в полза на сина си Виктор – Емануил II.

Джузепе Гарибалди и разгромът на революционното движение

Австрийските войски настъпили и постепенно възстановили властта си в повечето италианските градове. Точно при тези събития на военно-политическата сцена изгряла и звездата на Джузепе Гарибалди. След загубата, той и хората му се оттеглили, за да подкрепят Римската република. Но срещу Рим се отправили френската армия на Луи Наполеон и испанските войски.

Мацини настоял Гарибалди да поеме командването на градския гарнизон и въстанническите сили. Републиката се защитавал смело в продължение на два месеца. Французите претърпяли неприятно поражение на 30-ти април, но въпреки това на 1-ви юни обсадили града.

В крайна сметка, на 30-ти юни защитата на Рим била сломена. В началото на юли било подписано примирие, като Гарибалди отстъпил с хората си, а френските войски окупирали града. Много скоро след това революцията за обединението на Италия била окончателно потушена.

Втора Италианска война за независимост

В Пиемонт през 50-те години, под ръководството на крал Виктор – Емануил II Савойски и граф Камило Кавур, кралството процъфтявало и се характеризирало с добро икономическо развитие. Освен това, държавата разполагала и с прогресивна за времето си конституция. В допълнение на всичко, въоръжените сили били добре развити, тъй като се наблюдавали амбиции за териториално разширение на кралството.

Джузепе Гарибалди и Виктор Емануил II обединението на Италия

Джузепе Гарибалди и Виктор Емануил II (на бял кон)

През 1857 година в Лондон е сформирано италианско национално дружество с лидер Гарибалди. То имало за цел осъществяването на обединението на Италия, под скиптъра на Савойската династия.

Междувременно старият конспиратор Мацини организирал комитетска мрежа в различните части на Италия. В резултат на това, в края на 50-те и началото на 60-те години, започнала подривна дейност, като организирани били редица стихийни бунтове и атентати. През лятото на 1858г. граф Кавур се срещнал тайно с френския император Наполеон III (Луи Наполеон) и били договорени общи действия срещу Австрия.

Военните операции започнали на 29 април 1859г. Обединените сили на Пиемонт и Франция постигнали значими победи още в първите месеци на войната. Те се ползвали със солидната подкрепа на доброволческия корпус на Джузепе Гарибалди, както и от населението по места. Цяла Ломбардия била отнета от Австрия, а в Рим републиканските сили отново взели връх.

Обединението на Италия под скиптъра на Савойската династия

Джузепе Гарибалди обединението на Италия

Джузепе Гарибалди – 1866 година

В решителният момент обаче, Наполеон III предал своите италиански съюзници и сключил сепаративен мир с австрийците на 11 юли във Вилафранка, където двете империи си поделили Италия. Но Мацини споделил, че „италианският народ не е подписал примирието“. Националните събрания в Тоскана, Парма, Модена и Романя потвърдили принадлежността си към кралство Пиемонт.

През 1860 година Джузепе Гарибалди оглавил похода на „Хилядата“ в Южна Италия. На 15 май била спечелена важна победа над неаполитанския крал при Клатафими, след което паднал и Палермо, а на 7 септември Гарибалди и неговите червеноризци тържествено влезли в Неапол. Там той допуснал войските на Виктор – Емануил II, след което се провели избори. Те утвърдили присъединяването на Южна Италия към Пиемонт и дефакто провъзгласили обединението на Италия.

През 1866г. кралят се включил във войната на Прусия срещу Австрийската империя и след успешния ѝ завършек Венецианската област също влязла в пределите на държавата му. В септември 1870-та, с помощта на въстаниците в Рим, паднала и папската власт, а папата трябвало да се оттегли във Ватикана, обявявайки се за „ватикански затворник“. Година по-късно Вечният град бил обявен за столица на Италия.

Исторически, обединението на Италия представлявало триумф на прогресивните национални сили, които успяли да отхвърлят феодалния ред, чуждата власт и същевременно се преборили за по-демократично управление и суверенитет.

Сходни Публикации

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Leave the field below empty!