post

Борба за независима българска църква през Възраждането

Борбата на българите за независима българска църква е важен етап от утвърждаването на българската нация и е неизменна част от процеса на Възраждане, който в крайна сметка довежда до Освобождението и до възстановяването на българската държава.

Предпоставки

След падането на България под османска власт през 1396 година, независимата българска църква била унищожена. Последователно били премахнати Търновската патриаршия, Видинската архиепископия и Охридската архиепископия. Така българите, подобно на останалите християнски народи в Османската империя, се намерили под покровителството на Цариградската патриаршия.

Ролята на Цариградската патриаршия в съхраняването на православната вяра на Балканите е безспорна. Благодарение на нея през периода XV-XVII век, епархийската мрежа в Османската империя започнала да функционира нормално. Възстановени били много църкви, манастири и просветни центрове, разрушени в началния период на ислямското нашествие.

През XVIII век обаче, когато започнала епохата на национализма, Цариградската патриаршия била успешно овладяна от фанариотско съсловие (гръцкия икономически елит, разположен предимно в квартала Фенер в Цариград). То започнало да провежда национална политика чрез духовните центрове и да обслужва интересите на гръцкия етнос, за сметка на останалите.

Благодарение на фанариотите, в началото на XIX век стартирал процес на ограничаване употребата на българския език в богослуженията и налагане на гръцкия език чрез църквите и училищата. Показателен в това отношение е случаят в храма „Св. Петър и Павел“ в Търново от 1837 година. Тогава, по заповед на  местния владика Иларион Критски, е изгорена българската библиотека в църквата.

Като реакция на тези действия, сред народните маси се намерили родолюбиви българи, които се противопоставили на гръцките домогвания. Мнозина български патриоти в църковните среди предприели действия за защита на своя език и национална идентичност.

Прояви на българската съпротива

В периода 1824-1836 година, последователно българите във Враца, Скопие, Самоков, Стара Загора, Казанлък и Нова Загора, се надигнали срещу представителите на гръцкото духовенство. Поводът бил своеволията и беззаконията от страна на владиците. От султана били поискани български църковни представители.

Неофит Бозвели, независима българска църква

Неофит Бозвели

По-сериозно било положението в Търновско през 1839 година. Цялата област се разтърсила от възмута от действията на митрополит Панарет. Той самоволно вдигал таксите и сипел клевети срещу българското население. Изготвено било колективно изложение от името на 16 по-големи селища (каази) до Цариградската патриаршия и султана с искане да бъде заменен с авторитетния български духовник Неофит Бозвели.

Патриархът не изпълнил в пълна степен българските искания. Все пак заменил фаталния Панарет с друг грък Неофит Византиос, а Бозвели бил издигнат за протосингел. Българският свещенник обаче не се примирил с този компромисен вариант и отказал да заеме поста. Поради това получил наказание и се озовал заточен в Хилендарския манастир в Света гора.

Иларион Макариополски, независима българска църква

Иларион Макариополски

Там той пребивавал от 1841 до 1844 година. След освобождаването си заминал в Цариград. Българското население в имперската столица по това време наброявало близо 50 000 души (една сериозна бройка за времето си). Неофит Бозвели установил контакт с местни влиятелни българи, като Стефан Богориди, Стоян Чомаков, Георги Раковски, братя Тъпчилещови и други. Най-близък и важен негов съмишленик обаче станал духовникът Иларион Макариополски.

Двамата заедно формулирали българските искания към Високата порта (турското правителство). В тях се настоявало за назначаването на български владици в земите населени с българи, които да се избират от хората. Освен това поискали да се въведе богослужение на български, българска църква в Цариград, възможност за свободно откриване на български училища и други. В тези искания все още отсъствала идеята за независима българска църква.

Цариградската патриаршия изпървом пробвала да купи Бозвели и Макариополски с високи постове. Ала след като не успяла, висшите църковни сановници организирали заточението на българските свещенници в Света гора през 1845. Три години по-късно Неофит Бозвели се споминал.

Българските успехи

Стефан Богориди

Стефан Богориди

Въпреки трудното положение за българската общност след заточението, църковното движение имало своите успехи. През 1849 година, благодарение на ходатайството на Стефан Богориди, султан Абдул Меджид издал ферман за построяването на българска църква в Цариград. Освещаването на храма „Св. Стефан“ станало на 9 октомври същата година.

През лятото на 1851 година била създадена и българската църковна община. Междувременно започнало да излиза българското вестникарско издание „Цариградски вестник“, редактиран от Иван Богоров.

След Кримската война (1853-1856 г.), зависимостта на Османската империя от Великите сили се увеличила. През февруари 1856 година, империята се видяла принудена да приеме реформаторския документ Хатихумаюн, по силата на който се ангажира да зачита равноправието на всички граждани в империята и да уважава религиозните свободи. Българската общност разбира се се опитала да се възползва от този ангажимент през следващите години.

Иван Богоров, Цариградски вестник

Иван Богоров

През пролетта на същата година, представителите на църковната община за първи път поискали от султана самостоятелна българска църква. В началото на 1857-ма българските общини изпратили своите представители, които заедно с църковната община в Цариград сформирали българско представителство пред Високата порта от 60 души.

В основата на инициативата отново застанал Иларион Макариополски, който се завърнал от заточението си през 1850 година. На 5 октомври 1858-ма, той бил ръкоположен за епископ на българската църква в Цариград.

Радостта обаче се оказала краткотрайна. От октомври 1858-ма до февруари 1860-та се провел Църковен събор, на който били отхвърлени българските въжделения.

При създалите се обстоятелства, много измежду българите решили да действат самостоятелно. На 3 април 1860 година (Великден) на службата в храма „Св. Стефан“ Иларион Макариополски пропуснал да спомене умишлено името на цариградския патриарх. По този начин той публично отвхърлял духовната му власт и се самообявявил за духовен глава на българския народ.

Самостойна и независима българска църква

Година по-късно Патриаршията отново наложила волята си и изпратила Иларион Макариополски, Паисий Пловдивски и Авксентий Велешки на заточение. Но това се оказало недостатъчно да спре устрема на българския народ към независима българска църква.

През 1867 година новият цариградски патриарх Григорий VI се опитал да постигне компромис с българските искания. Той предложил частична църковна автономия, но проектът му бил отвхърлен от българите.

екзарх Антим I

екзарх Антим I

В последна сметка султанът се видял принуден да даде удовлетворение на българската кауза и на 28 февруари 1870 издал ферман за учредяването на самостойна и независима българска църква.

В границите на Българската екзархия влезли 15 епархии: Силистренска, Русенска, Ловешка, Врачанска, Видинска, Търновска, Софийска, Нишка, Пиротска, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Варненска, Шуменска и Пловдивска. През 1874-та след проведено допитване в Скопско и Охридско, те също стават част от Екзархията.

На 16 февруари 1872 година за първи български екзарх бил избран Антим I.

Равносметката

Дългогодишните усилия на българите в църковните борби имат дълбок смисъл не само в духовен план. Именно с учредяването на самостоятелната българска църква, българския народ е признат като такъв в Османската империя. Във фермана определящ границите на Екзархията е очертано голямото българско етническо землище и това има огромно значение в последващите мащабни военно-политически въпроси.

Борбата за независима българска църква е важен етап от процеса по възстановяването на българската държавност.

Сходни Публикации

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *