България без княз и изборът на Фердинанд Сакскобургготски

В продължение на близо година (26 август 1886 г. – 7 юли 1887 г.) младата българска държава е без владетел на престола си. Превратът от 9 август 1886 г. и последвалото отречение на княз Александър I Батенберг от българския престол  хвърлят страната в политическа криза,

Политическата обстановка в страната

След абдикацията на княза от 26 август, българската държава се озовава в изключително деликатната ситуация. Политическото разделение сред българската общественост е драматично, правителството има извънреден характер и няма владетел, който да наложи стабилност и сигурност.

Във външен план, България е на прицел от страна на крайно враждебната към нея Руска империя и нейните най-близки съюзници от Лигата на тримата императори – Германия и Австро-Унгария. От друга страна българските съседи Сърбия и Османска Турция, във всеки един удобен момент са склонни да използват държавната нестабилност за свои користни цели. Великобритания е единственият външен фактор, който е добре настроен към Княжеството в тази обстановка, но тя не е склонна да се намеси решително в българска защита.

В документа, с който обявява своята абдикация, Батенберг назначава регентство в състав – Стефан Стамболов, Петко Каравелов, подполковник Сава Муткуров. Постът на министър-председател и вътрешен министър запазва Васил Радославов, като в оглавявания кабинет има хора предимно от средите на старата консервативна партия – Григор Начович (външно), Иван Ев. Гешов (финанси), Константин Стоилов (правосъдие). Тогава изгрява звездата на подполковник Данаил Николаев и Теодор Иванчов, които впоследствие играят ключова роля в българския политически живот. Те оглавяват съответно военното и просветното министерство.

Дейците от русофилския сектор са изтикани в ъгъла българската политика. Те са изключително компрометирани, заради преврата срещу княза, в който макар и да не участват пряко, са считани за интелектуални вдъхновители.

Действията на Регенството

Българските управляващи са изправени пред задачата да намерят княз за престола в София. Това е изключително труден проблем, тъй като новият владетел трябва да отговаря на две условия. Първо от него се изисква да има смелостта да поеме короната в толкова размирно време и второ да е еднакво приемлив за всички Велики сили, подписали Берлинския договор.

На 1 септември 1886 г. е открита извънредна сесия на Народното събрание. По традиция сесията започва с тронно слово на монарха. В случая то е произнесено от регента Стефан Стамболов. Освен, че припомня нерадостните събития от миналия месец, Стамболов говори за нуждата от добри отношения с държавата-освободителка Русия. Той също така съобщава, че в най-кратки срокове, ще бъде свикано Велико народно събрание (ВНС), което да избере новия български княз.

По негово предложение, народните представители гласуват за изпращането на телеграма до руския император Александър III. Тя има за цел да го увери в българската „любов и преданост“ и да поиска неговото покровителство. Българските управляващи очакват Русия, както през 1878 г., да предложи владетел за българския престол и по този начин да бъдат уредени двустранните-отношения.

Руската намеса в България

Въпреки добронамерените декларации на от София, Руската империя няма доверие, в българските държавници. Основната причина за това е фактът, че лоялните на Русия политическите дейци в Княжеството не са допуснати до властта  и дори са обект на преследване. По това време за първи път от възстановяването на българската държава, се наблюдава политическа емиграция от Княжеството. Емигрантите-русофили са предимно в Румъния, но такива има в Турция, Сърбия, Русия и т.н.

От Петербург искат да имат контрол над положението в България. С такава задача е изпратен, пристигналият на 13 септември в София, руски дипломатически генерал-майор барон Каулбарс. Няколко дни след пристигането си, той връчва нота на българското правителство, в която дава своите „съвети“, които звучат обаче като заповеди. Той иска да се отложат изборите за Велико народно събрание, да се вдигне въведеното след преврата военно положение и да се освободят политическите затворници.

Българската реакция

Българските управляващи приемат част от исканията – военното положение е вдигнато, демонстрира се склонност за освобождаване на част от затворниците. По въпроса за отлагане на насрочените за 28 септември избори, обаче те са непреклонни. На 20 септември външния министър Начович връчва нота на Каулбарс, в която се заявява, че България е склонна да се вслуша във всички съвети на Русия, които не нарушават Конституцията.

Това разбира се не е отговорът,  който очаква генералът. Той се включва в митинг в столицата, а в дните преди изборите провежда обиколка из Северна България. Там той инициира политическа агитация и дори прави опит да се свърже с местните гарнизони, за да разбере колко лоялни са те на правителството.

Управляващите печелят категорична победа на изборите – 420 са избраните правителствени депутати в 590 местното ВНС. На 1 октомври Каулбарс очаквано декларира, че Русия не признава изборите и две седмици по-късно руски военни кораби акостират на варненското пристанище. По този начин империята иска да демонстрира сила и да окаже натиск над Регенството.  Министър-председателят на Великобритания остро осъжда руската политика към България и „посегателствата върху правата на българския народ„.

Разривът

В обстановка напрегната враждебност започва работата си Третото Велико Народно събрание. При последен опит да омилостиви Русия, то избира за княз Валдемар Датски на 29 октомври. Той освен син на датския крал Христиан IX е и брат на руската царица Мария. Под руски натиск обаче, краля отказва този пост за сина си.

На 1 ноември става промяна в състава на Регентството. Петко Каравелов, който отдавна е обтегнати отношения с останалите е заменен с Георги Живков. В същото време делегация в състав К. Стоилов, Д. Греков и К. Хаджикалчов тръгва на обиколка из Европа, със задачата да намери подходящ владетел за българския престол.

На 6 ноември на и без това отвратителните българо-руски отношения е сложен край. В Пловдив става инцидент със служител на руското консулство, който завърша с побой. След като ултимативните искания в тази връзка на Каулбарс не са изпълнение, той обявява прекъсването на дипломатическите отношения и всички руски представители в България напускат страната. Мисията му е пълен провал.

Изборът на Фердинанд Сакскобургготски за български княз

Българската делегация има десетдневен престой във Виена, където намира топъл прием от външния министър Калноки. Австро-Унгария, която е във формални съюзни отношения с Русия, напоследък също изразява резерви към агресивната политика на Петербург. По време на престоя си, те успяват да се запознаят с принц Фердинанд Сакскобургготски. Той прави добро впечатление и създава усещането за подходящ кандидат за български княз.

По-нататък българската делегация продължават към другите европейски столици. В Берлин и Париж им препоръчват по-голяма отстъпчивост към руските искания, докато в Рим и Лондон насърчават тяхната съпротива.

През февруари 1887 г. в Русе и Силистра избухват бунтове на офицерите-русофили. Те са потушени от правителството, и ръководителите на метежа са осъдени на смърт от военен съд. Сред тях са герои от Сръбско-българската война като майор Узунов и майор Панов. В следващите дни арестувани видни български политици от опозицията, като Каравелов, Ризов, Иван Славейков и т.н.

Управляващите разбират, че на тази нестабилност трябва да се сложи край и и решават да изберат княз, без предварителното одобрение на Силите. Константин Стоилов заминава за Виена, където има нова среща с принц Фердинанд. Принцът поставя условие, като иска да му бъде гарантирано признаването от Великите сили, преди да заеме престола…

На 25 юни 1887 г. обаче. ВНС избира Фердинанд Сакскобургготски за български княз, с което поставя пред свършен факт както него, така и Силите. Съставено е и ново правителство, начело със Стоилов. На 2 август Фердинанд полага клетва в Търново и е коронован.

Епилог

Българските управници успяват да намерят решение на един от основните проблеми, очертаващи безпрецедентната политическа криза – липсата на владетел. Тепърва обаче за Княжеството предстои да утвърждава своето положение в международен план. България трябва да осигури международно признание за своя княз и да уреди отношенията си със своята освободителка – Русия.