post

Иван Шишман и падането на България под турско робство

плакат на междузвездни войни

Цар Иван Шишман (1371-1395) е български владетел управлявал Второто българско царство през последните години от неговото съществуване. Той имал нелеката задача да съхрани българската държавност в условията на голяма външна заплаха, породена от настъплението на османските турци. Опасността се засилвала и вътрешнобългарските проблеми свързани с раздробеността и отслабването на централната власт. Чрез различни способи, владетелят успял да забави гибелта на дъжавата си, но не и да я предотврати.

Възкачването на престола

Иван Шишман

Миниатюра на Иван Шишман от Лондонското четвероевангелие на цар Иван Александър

На 13 февруари 1371 година, управлявалият в продължение на четиридесет години цар Иван Александър починал. Престолът в Търновград бил наследен от неговия син Иван Шишман. Предаването на властта произтекло не съвсем в духа на българските монархически традиции.

През 1348 година цар Иван Александър отстранил законната си съпруга, за да се ожени повторно за покръстената еврейка Сара, която приела името Теодора. Вероятно воден от емоционални подбуди, той решил за престолонаследник да обяви първия си син.

За компенсация, царят дал на първородния си син Иван Срацимир право да владее над Видинската област, която по-късно получила статута на царство. От средата на 50-те години, Иван Срацимир започнал да се титулува като „цар на българи и гърци„. Тази титла до тогава била използвана само от владетелите в Търнов.

В същото време, от отслабването на българската централна власт се възползвали братята боляри Балик, Теодор и Добротица. Те започнали да управляват самостоятелно в североизточна България, в земите на днешна Добруджа. Новосъздадената държава станала известна като Добруджанско деспотство или като Карвунско, по името на нейната столица Карвуна (Балчик).

Така заради своите лични прищевки, цар Иван Александър поставил началото на края на българската държавност. Новият владетел в Търново използвал титулатурата „цар и самодържец на всички българи и гърци“, но на практика, Иван Шишман не бил господар дори на собствената си съдба.

Решителни битки на Балканите

Настъплението на османските турци на Балканския полуостров предполагало обединителни тенденции между отделните християнски владетели. Те обаче не си давали сметка за голямата опасност надвиснала над владенията им. Малките деспоти и князе предпочитали да отдават приоритет на укрепването и запазването на властта си чрез отколешни вражди и сблъсъци. Военните коалиции имали предимно конюктурен и нетраен характер. Затова те не успели да се превърнат в особено препятствие пред нескончаемите пълчища на Ориента.

На 26 септември 1371 година османлиите спечелили решителна победа при Черномен срещу деспот Йоан Углеша и крал Вълкашин. След нея турската стратегия на Балканите се променила. Стремежите към безцелни набези и грабежи били заменени от намерения за трайно овладяване на балканските земи.

Има косвени свидетелства, че пратеници на деспот Углеша направили неуспешен опит да си осигурят военна помощ от Търновград. На този етап цар Иван Шишман нямал желание българските войски да участват в битки, които не засягали царството му пряко. Той се стремял да опази целостта и съществуването на държавата, като я държи далеч от военните действия на полуострова.

До 1378-ма турците успели да овладеят българската Тракия и разпложените на изток от нея земи, с изключение на някои византийски черноморски градове. Иван Шишман започнал преговори с тях, в резултат на които приел да стане турски васал и да изпрати сестра си, княгиня Кера Тамара Българска в харема на султан Мурад.

След тези събития, турците се насочили към западните части на Балканите. През 1383-та превзели Сяр, а след това Средец (1385 г.) и Ниш (1386 г.). В края на 1386-та, българският цар отказал да изпълни васалния си дълг към османския си сюзерен. Тогава се провела битката при Плочник между османците и обединените сръбски и босненски сили, ръководени от княз Лазар Хребелянович. Християнските войски постигнали победа, която временно забавила настъплението на противника.

Към българската гибел

През 1387 година, турците провели успешна офанзива по завладяването на Солун и Верея. През следващата година дошъл ред да бъде наказан непокорният български васал. Великият везир Али паша повел 30-хилядна армия, която преминала Стара планина и успяла да овладее Шумен, Плиска, Преслав и други селища, разположени в североизточна България.

Османските нашественици не съумели да изпълнят докрай целите на кампанията си. Неуспешен бил опитът за подчиняване на Варна. Не сполучили и с похода си за овладяване на западна България. Там те срещнали войските на цар Иван Срацимир.

Иван Шишман се видял отново принуден да потвърди васалитета си и да предаде Силистра на турците. Според изворите, той се явил пред султан Мурад, който по това време бил в Ямбол. „Проснал се ничком„, а султанът „опростил греховете му“ и „му върнал земята„. Не става ясно каква част от завладяната земя минала обратно под контрола на Търнов. Така или иначе, българският цар успял с още малко да удължи живота на българската държава.

Не дълго след тези събития, той се отказал от договореното и не предал Силистра на турците. Последвал нов поход на османските завоеватели, който завършил с почти цялостно овладяване на Добруджа и някои дунавски градове.

Султан Мурад решил отново да се насочи към западните Балкани. На 15 юни 1389 година се провела митичната битка при Косово поле. В редиците на християнските войски предвождани от княз Лазар Хребелянович участвали сърби, българи, власи, албанци и дори чехи и унгарци. Въпреки отчаяният отпор, османлиите постигнали победа, но тя била свързана с много жертви и изтощение и от двете страни. Самият султан Мурад намерил смъртта си, като паднал убит от сръбският велможа Милош Обилич.

Краят на българската държавност и гибелта на Иван Шишман

Битката при Косово поле в голяма степен предопределила и съдбата на България. През 1393 година, новият султан Баязид I стоварил огромна войска пред Търновград. След тримесечна обсада на столицата, защитавана героично от патриарх Евтимий, твърдината паднала на 17 юли.

Цар Иван Шишман по това време се намирал в Никопол. Крепостта две години по-късно била превзета, а българският намерил смъртта си в нея 3-ти юни 1395 г.

Видинският цар Иван Срацимир по никакъв начин не помогнал на своя полубрат. За да запази владението си, той се признал за васал на султана, но през 1396-та допуснал кръстоносните войски на унгарският крал Сигизмунд през земите си, заради което в края на годината столицата му паднала превзета, а самият той бил заточен в Бурса.

Според някои изследователи, неговият престолонаследник Константин II Асен поддържал някаква българската власт във Видинско, до 1422 година.

Епилог

Трагедията на балканските християни в края на XIV и началото на XV век била, че османското нашествие се превърнало в реалност именно в момент, когато тенденцията към сепаратизъм и отслабването на централните власти се засилвала. Моделът на малките и независими владения, дотогава бил характерен само за Западна Европа.

Именно скъсването с държавническите традиции и невъзможността за обединение срещу общия враг, били основните причини за падането на балканските държави под турска власт.  Като резултат от това, за период от близо 5 века, огромната част от Балканите се намерила като част от Османската империя.

Сходни Публикации

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *