post

Гръцката революция – войната за освобождение

Гръцката революция е поредица от военни и политически актове в началото на 19-ти век, които изграждат същността на националноосвободителните борби на гърците срещу подтисничеството на Османската империя. Войната за независимост започва през 1921 година и завършва 1930 с признаването на независимата държава. До края 1932 година са определени границите на новото Кралство Гърция.

Ситуацията на Балканите и в гръцките земи

През XIX век Източният въпрос навлиза в своята крайна фаза. Балканските народи са вдъхновени от характерния за Европа национализъм и уверено вървят по пътя на народносното си обособяване. В същото време Османската империя изостaва от еропейските държави във всяко едно отношение – културно, цивилизационно, военно и икономическо. Деспотичният характер на империята е в категоричен разрез с модерните тенденции, Логично, стремежът към национално възраждане и държавност у балканските народи се засилва.

В началото на XIX век гръцкото общество достига едно сериозно развитие в културен и политико-икономически план. Централно значение в този смисъл има търговията, която се осъществява по островите и пристанищате. Гръцките земи постепенно се превръщат във водещ транзитен район в южната част на Европа.

В следствие на това се образува една солидна гръцка имотна класа, която има интереси най-вече в корабоплаването и корабостроенето, но оказва влияние за развтиието на промишлеността, занаятчийстввото и като цяло за проникването на модерните капиталистически отношения сред гръцкото общество.

Предпоставките за гръцката революция

Важна особеност за гърците в Османската империя е фактът, че те успяват да запазят някакви форми на самоуправление в рамките на голямата държава. От една страна, част от гръцките земи са с особен статут, а от друга в империята има влиятелни прослойки, които заради близостта си с властта през вековете, могат да защитават гръцките национални интереси.

Едната от тях е разбира се гръцкото духовенство. Дълго време гърците са единствения православен народ в балканските земи на Османската империя, който има призната своя църква. По принцип Цариградската патриаршия трябва да представлява всички православни християни, но де факто нейните служители са предимно с гръцки произход. От края на XVII-ти и началото на XVIII-ти век, религиозната институция започва изцяло да служи на гръцката „Мегали идея„.

В квартала „Фенер“ в Цариград пък е концетриран един гръцки политико-икономически елит, по-известен като „фанариотите„. Те са с много сериозно положение в империята и често заемат ключови постове в дипломацията, армията и други властови институции.

Задължително трябва да се има и предвид фактът, че част от гръцкото общество разполага с законното право да носи оръжие. Това са така наречените копои и арматоли, които изпълняват полицейски функции. Подобно на българските хайдути и сред гърците има нелегални части, които сами се въоръжават и предприемат четническите действия, това са т. нар. клефти.

Всички тези обстоятелства оформят гръцкото общество в началото на XIX век. То разполага с богати, влиятелни и образовани хора, а сред тях има и такива, които знаят как да си служат с оръжието. Предпоставките за гръцката революция и воденето на освободителни борби са налице.

Организацията на гръцката съпротива

През 1814 г. в Одеса, по инициатива на гръцки търговеци се учредява Филики етерия (Дружество на приятелите). Това е конспиративна организация със строга йерархия, която има за цел да извоюва независима гръцка държава.

Александър Испиланти, гръцката революция

Александър Испиланти е един от водачите на гръцката революция

Организацията много съумява да се масовизира и централното ръководство решава ад се премести в Цариград, за да е по-близо до същинските гръцки земи. Там бързо успяват да създадат свои клетки в различни краища на Балканския полуостров. Включително и в български градове на Сливен, Габрово, Пловдив и други. Водят се преговори със Сръбското княжество, но до споразумение така и не се стига.

Водач на Филики етерия става Александър Испиланти, генерал-майор в руската армия. През есента на 1820 г. в Измаил се провежда военен съвет на организацията, който приема параметрите на действие на предстоящото въстание. Предвижда се центъра на бунта да бъде Пелопонес, като се разчита на помощ от Сърбия и Черна гора.

Въстанието във Влахия

Впоследствие обаче се появяват обстоятелства, които налагат коренна промяна в плана. По иницитиава на Испиланти, въстанието избухва във Влашко в началото на 1821 г. То е организирано съвместно с румънския народ, чиито водач в региона се вявава Тудор Владимиреску. В него вземат участие като доброволци и други балкански народи като българи, албанци, сърби т.н.

Тудор Владимиреску

Тудор Владимиреску

Между Испиланти и Владимиреску обаче се появяват противоречия, тъй като местното движение има и класов антифеодален характер, а имотната прослойка в региона е от средите на фанариотите, с които е свързан гръцкия водач.

Османските войски минават на север от р. Дунар през май същата година, за да потушат бунта. Владимиреску решава да не им окаже съпротива, а да представи движението си като насочено единствено срещу фанариотите.

Това не е прието добре в неговите среди и никой не му помага, когато хората на Испиланти го арестуват и екзекутират. До края на юни всички въстанически войски са разбити и унищожени. Испиланти умира в австрийски затвор през 1828 г.

Борбата в Пелопонес

Междувременно вдъхновени от действията на своите сънародници, гърците в Пелопонес също започват да водят въоръжена борба. Техни водачи Папафлесас от Фелики етерия, Тодор Колокотронис лидер на клефтите и авторитетния старейшина Мавромихалис. Действията им са улесненеи от факта, че в тази част на империята има много ниска концентрация на османски войски, тъй като в момента те са заети с бунта на Али паша в Янина.

Али Паша

Али Паша

Те водят борбата си по изключително безскрупулен начин и предприемат серия от погроми над мюсюлмански селища. Според някои данни жертвите им са около 15 хиляди. Османските власти отговарят с масови репресии над хора от гръцки произход във всички части на империята.

През декември същата година започва работа Националното събрание на пелопонеските гърци в Епидавър. Формирано е правителство с министър-председател Тодор Негрис, който е бивш посланик на султана във Франция.

През лятото на следвщата година, османските войски успявяват да се справят с Али паша и могат да се концентрират върху гърците. Три армии се насочват към Пелопонес. Правителството се евакуира на корабите, а отбраната изгаждат Колокотронис и братът на Александър Испиланти – Димитър. Атаките на турците са отблъснати на три пъти – през август 1822 г. и през в началото и в края на следващата година.

Ибрахим Паша, гръцката революция

Ибрахим Паша

Нещата обаче се променят, когато египетския васал на Портата Ибрахим паша се заема с потушаването на бунта. През юни 1824 г. той постига успехи в морските битки и през пролетта на следващата година успешно влиза в континентална Гърция. До средата на 1826 г. Ибрахим паша овладява ключовите крепости Наварин, Триполица и Месолонгион. Гръцката революция е пред провал.

Намесата на Великите сили

Въпреки че Великите сили са обвързани в „Свещен съюз“ от Виенския конгрес (1815 г.), който ги ангажира да не подкрепят революционни движения на европейския континент, те няма как да пропуснат възможността да защитят интересите си, предвид променящата се обстановка.

Русия има дългогодишни противоречия с Османската империя и за нея е добре дошла всяка дестабилизация на нейния противник. В същото време тя не може да се намеси едностранно в подкрепа на гръцкото движение. Затова през април 1826 г., в разгара на османската контраофанзива, между Русия и Великобритания е подписан проткол, с който двете държави се ангажират да действат за умиротворяването на региона и за автономия на Гърция. През юли следващата година към тях се присъединява и Франция. Трите империи поставят ултиматум на Турция в тази посока, а през октомври дори се появават техни кораби в Средиземно море, които атакуват флотата на Ибрахим паша.

Каузата породила гръцката революция е улеснена от Руско-турската война в годините 1828-1829. Одринският мир (1830 г.), с който завършва войната, налага на Османската империя да признае автономията на гърците. Гръцките водачи обаче държат на пълната независимост на страната и със съгласието на Русия и Англия това става факт, след подписването на договора в Лондон на 3 февруари 1830 г. В границите на новата държава влизат Пелопонес, областта около Атина и малки части от Западна Гърция.

Последици от гръцката революция

По този начин гръцката национално-освободителна борба приключва успешно. Всеотдайността и героизма и на гръцкия народ е възнаграден. Големи части населени с гърци обаче (като Тесалия, Епир, о. Крит и други) остават извън пределите Гърция и това предопределя националните цели в следващите десетилетия.

Безпощадно ясто става обаче, че Османската империя няма авторитета и възможностите да решава сама вътрешните си проблеми и намесата на Великите сили в делата ѝ става все по-осезаема. „Болният човек на Европа“ е обречен да губи територии.

Логично следствие от Гръцката революция е, че тя вдъхновява и другите балкански народи, като българи, румънци, албанци и пр., също да се борят с оръжие в ръка за своята независимост.

Сходни Публикации

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *