post

Гай Юлий Цезар

На 15 март 44 година пр.н.е., в краката на статуята на Помпей, на пода на Курията (сградата на сената в Рим) лежало окървавено тяло с двадесет и три прободни рани. То принадлежало на човека, който успял да промени човешката история завинаги и да остави незаличими следи след себе си. Унищожителят на Републиката, първият от императорите на Рим (макар и нетитулован), по ирония на съдбата издъхвал пред мраморния поглед на своя съюзник и противник Помпей Велики. В локвата от кръв лежало тялото на Гай Юлий Цезар – политик и генерал, който благодарение на своя гений съумял да достигне абсолютна власт, побеждавайки най-могъщата за времето си държава – Сенатът и Народът на Рим (SPQR).

Мразен от аристократите, обичан от народа, воден от огромна амбиция той намерил своя край покосен от камите на 60 сенатори-заговорници. Из между всяка смърт, Цезар предпочитал неочакваната и такава получил. Завоевателят на Галия, победителят на Рим, покорителят на Египет бил мъртъв. За да бъде разбрано кои са причините за този край, би следвало да започнем разказа си от самото начало…

Началото

Гай Юлий Цезар

Гай Юлий Цезар

Гай Юлий Цезар е роден на 12 квинкций (юли – месецът по-късно е кръстен на него) 100 година пр.н.е. в патрицианско семейство от рода на Юлиите. Като дете изучавал латински и гръцки език, граматика, философия, реторика и математика. Това стандартно за аристокрацията на епохата образование, впоследствие щяло да изиграе решаваща роля в политическата му и военната му кариера.

Вторият фактор, който оказал влияние върху развитието на Цезар били неговите роднински връзки. Гай Марий бил негов чичо, а Луций Корнелий Цина станал негов тъст. Но кои са били тези влиятелни римляни?

Марий, Цина и Сула

Гай Марий оглавявал народната партия в Рим (партията на популарите). Той бил избиран седем пъти за консул и извършил най-голямата и значима военна реформа в Републиката. Марий превърнал римската армия от наборна в наемна (професионална). Три били основните причини за тази реформа.

Първо наборните войници не желаели да се бият извън границите на родните си места, т.е. ако не се налага да се защитават. Второ професионалната армия била по-добре обучена, просто защото това било нейната работата. И накрая, но може би най-важна причина бил фактът, че плебсът нямало да получава военна подготовка. След гражданските сблъсъци по времето на Гракхите, за управляващата прослойка в Рим станало ясно, че военното обучение на плебса крие много опасности за властимащите.

Луций Корнелий Сула

Луций Корнелий Сула

В наемната армия войниците пак били плебеи, но не притежавали всички граждански права и още по-важно било, че щели да се подчиняват на този, който държи хляба (т.е. който им плаща заплатите). Тази реформа превърнала Рим в безкрайно агресивна империя, която след два века щяла да управлява около 1/4 от населението в Стария свят (няма се  предвид само Европа). Гай Марий пък станал една от ключовите фигури на политическата сцена, което оказало огромно влияние върху бъдещето на Цезар.

Луций Корнелий Цина също бил лидер в партията на популарите. През 86 година пр.н.е., когато Марий умрял, Цина оглавил своята политическа групировка, а заедно с това станал главната действаща фигура в Рим. Той бил избиран четири пъти за консул на Републиката. През 84 година пр.н.е. (от тук нататък всички години ще се отнасят за същата епоха – пр.н.е.) неговата дъщеря се омъжила за Гай Юлий Цезар. Цина паднал посечен от собствените си войници няколко месеца по-късно същата година.

Гай Марий

Гай Марий

Марий и Цина управлявали Рим в една сложна политическа обстановка. Двете партии (оптимати и популари) в сената се били „хванали за гушите“. Често по улиците се стигало до кръвопролития. Водачът на оптиматите Луций Корнелий Сула воювал на изток с Митридат, което позволило на популарите да се наложат на родна земя. Те действали с кървав терор над подръжниците на Сула.

След смъртта на Марий, Цина решил да подготви поход на изток с цел да нанесе пръв удар срещу водачът на оптиматите. По време на подготовката, войниците му се разбунтували и Цина станал жертва на метежа. След неговата гибел популарите останали без способни водачи, а през пролетта на 83 година Сула се завърнал с легионите в Рим.

Сула, подобно на Марий, бил една значима за епохата си личност – избиран бил два пъти за консул. След завръщането си на италийска земя през 83 година, на него му се наложило да води война с привържениците на популарите. Тя била първата открита гражданска война в Републиката. По това време към лагера на Сула се присъединили Гней Помпей и Марк Крас. Това са две личности, които след години, подобно на своя лидер, щели застанат начело на римския елит. През 82 година Сула спечелил войната и бил избран за диктатор на Рим. Настъпило времето, когато той щял да се разплати с враговете си.

Гай Юлий Цезар и проскрипциите (черните списъци)

Новоизбраният диктатор наченал да разрешава проблемите си с противниците си посредством черни списъци. Всеки ден на форума започнали да се появяват проскрипции с имената на политическите опоненти на Сула. Привържениците на Марий и Цина били обявявани за врагове на Републиката и се поставяли извън закона. Всеки римски гражданин имал правото и задължението да им навреди и ако можел дори да ги убие, а в замяна получавал част от имуществото им.

С времето в тези черни списъци започнали да влизат и имената на хора, които не били свързани с враговете на Сула, а единственото им прегрешение било тяхното богатство. Причината била, че това е доста добър метод за осигуряване на средства за управляващите. Заслугата пък се падала на неколцина души, измежду които се подвизавал и Марк Крас.

В тази несигурна обстановка, Юлий Цезар се озовал поставен пред невъзможен избор. Той или трябвало да се разведе със съпругата си Корнелия (дъщерята на Цина) и да спечели благоразположението на диктатора подобно на Помпей, или да живее в очакване, кога името му ще се появи на форума. Цезар избрал второто. Последвали репресии срещу него, но той останал непреклонен и за да не попадне в черните списъци, се оказал принуден да бяга от Рим.

Като дисидент, на няколко пъти бил на косъм от смъртта, но винаги успявал да се измъкне от жестокия ѝ хват. През това време много негови роднини и близки приятели се застъпили за живота му пред Сула. Накрая диктаторът отстъпил и според Севтоний изрекъл следните думи: „Пазете се, защото в този единствен Цезар, има мнозина като Марий!“ (литературен превод).

Любовницата на Никомед

Въпреки че Цезар се оказал помилван и си получил обратно имуществото, за него било ясно, че не ще може да остане в столицата, заради интригите в нея. Поради тази причина той заминал на изток да служи като офцер в щаба на легионите, обсаждащи главният град на остров Лесбос.

Най-важното събитие в този период от живота му станало посещението на цар Никомед III – владетелят на Витиния. Там той бил изпратен с мисия да получи кораби за обсадата. Близките му взаимоотношения с Никомед, който е бил известен със сексуалния си интерес към млади юноши, станали причина за доживотни клюки и подигравки спрямо персоната на Цезар. Дори днес някои историци поддържат тезата за бисексуалността на бъдещият диктатор.

Истината обаче е, че мисията била успешна. Колкото до Юлий Цезар, той успял да запази безусловно интереса си към жените до края на живота си.

Пиратите

В началото на първи век преди нашата ера истинските господари на средиземно море били не римляните, а цели флотилии пирати. При второто си пътуване на изток, Гай Юлий Цезар станал техен пленник. За него бил поискан огромен откуп от 50 таланта.

По време на пленничеството си той често играел комар и се забавлявал заедно с похитителите си. Непрекъснато им разправял как ще ги разпъне по кръстовете, когато го освободяли. Но ако морските разбойници се държали добре с него, в знак на благодарност щял да им пререже гърлата собственоръчно, за да не се мъчат.

Пиратите се заливали от смях на тези негови приказки. Те знаели, че Цезар нямал такава власт, а също нямал и никакви политически връзки, за да стори подобно нещо. Още повече, че пиратските флотилии с лекота унищожавали огромни бойни флоти без усилие. Всичко било шега за тях и те продължавали да се заливат от смях и да се забавляват заедно с госта си по неволя.

Когато откупът пристигнал, наследникът на Юлиите бил освободен. Но той не загубил нито миг и веднага заминал в Милет, за да организира опълченска флотилия от доброволци. Скоро след това се завърнал на острова, на който до преди дни се подвизавал като пленник.

Пиратите били намерени неподготвени и почти всички паднали в плен или посечени. Оковани във вериги, живите измежду тях били заведени в Пергам, където се озовали разпънати по кръстовете. Гай Юлий Цезар изпълнил и другото си обещание, като прерязал гърлата на онези, които са се отнасяли добре с него. След това приключение той се отправил към остров Родос.

Спартак, Крас и Помпей

През 73 година Рим се намирал във война на два фронта – на изток с Митридат и на запад в Испания. За капак на всичко в Италия избухнал бунт на гладиатори, който прерастнал в некотролируемо въстание на робите оглавявано от Спартак – тракиец от племето Меди. След първите победи на въстанниците, броят на армията им достигнал 120 000 души и те се преврънали в реалните владететели на италийските земи. Поставени пред невъзможността да решат проблема, римските сенатори дали извънредни пълномощия на Марк Крас, който със собствени средства набрал 6 легиона и ги въоръжил.

Марк Лициний Крас

Марк Лициний Крас

Раздорите между робите довели до разделянето на армията им, което позволило на амбициозния Крас да ги разбие последователно и на части. Последните бягащи роби паднали заловени от легионерите на току-що завърналият се Помпей, който наскоро се увенчал с победа в Испания. Той побързал към Рим, за да си припише заслугите за победата, които по право се падали на Марк Крас. Около 6 000 пленени въстанници изпитали гнева на Крас заради помпеевата мерзост и те били разпънати от него на кръстове по протежението на Виа Апия от Рим до Капуа.

През цялото това време Гай Юлий Цезар се занимавал предимно с вътрешна политика, използвайки тежките последици от войните за укрепване на политическите позиции на популарите и своите собствени. Той поел цялостна кампания за възстановяване на трибунáта и правата на народните трибуни.

Въпреки всичко през 71 година, Помпей и Крас в коалиция с популарите били избрани за консули, което им дало възможността те да завършат започнатото от Цезар и същевременно да си присвоят заслугите за себе си.

Важно е да се отбележи, че двамата консули хич не се обичали, но съумяли да се съюзят срещу решителната съпротива на сената против тяхното избиране. За Юлий Цезар това се оказала първата голяма политическа загуба, но получил безценен урок за ползите от съюза, дори между хора, които открито се мразят.

Цезар в Далечна Испания

В следващите години Гай Юлий Цезар се занимавал главно с политика и политически интриги, като на косъм се оттървал от обвинения в заговор с цел преврат. Едно от най-големите му постижения било, че успял да се сближи с Крас, но като цяло кариерата му се превръщала в пълен провал. В личен план загубил съпругата си, която била голямата любов на живота му и въпреки засиления му интерес към жените и множеството връзки до края на живота си, той никога нямало да обича друга така пламенно.

В продължение на много години разгулен живот, Гай Юлий Цезар се оказал разорен и затънал в дългове. Точно в този момент Марк Крас станал негов поръчител пред кредиторите му, за да може Цезар да замине за новото си назначение като наместник на провинция в Далечна Испания.

Още с пристигането си той успял да увеличи гарнизона на провинцията до цели три легиона. Много скоро станали ясни и истинските му намерения. Цезар провокирал планинците и под фалшив предтекст ги нападнал. Наченали нечувани кланета и грабежи, които започнали да възвръщат финансовата му стабилност. Но от войната се замогнали и неговите войници, за което те му се отблагодарявали с вярност.

След приключването на конфликта, той започнал да ръководи провинцията и с не по-малко усърдие да се грижи за собствения си просперитет. Въпреки всичко, за да спечели благоразположението на хората, Гай Юлий Цезар направил и някои промени, които облагодетелствали местното население. През 60-та година напуснал Далечна Испания и се завърнал в Рим.

Триумвиратът

След завръщането си от Далечна Испания, Цезар очаква да получи триумф и дори хвърлил много пари за това, но за целта трябвало според древните традиции да изчака пред портите на града без да влиза в него. Паралелно с това в Рим се регистрирали кандидатите за предстоящите избори за консул. Политическите противници на Гай Юлий Цезар правели всичко възможно да му попречат да се запише. Те използвали законови процедури и възпрепятствали всеки друг, който искал да го запише в списъците, а той бил принуден да чака извън града, за да не изгуби правото си на триумф.

В последните часове Гай Юлий Цезар пожертвал триумфалното шествие и се записал като кандидат, но тепърва му предстояло да спечели изборите срещу силната опозиция. Оптиматите се обединили около кандидатурата на Марк Бибул и шансовете на наследника на Юлиите изглежда станали незначителни. Всички тези обстоятелства катализирали събития, които години по-късно щели да доведат до падането на Републиката.

Гней Помпей Велики

Гней Помпей Велики

За да спечели изборите, Цезар се свързал с Помпей, който до момента бил в обтегнати отношения със сената. На ветераните му все още не била раздадена очакваната от тях земя, неговият триумф също бил отложен, а и враговете му плетяли политически интриги срещу му. Цезар видял в големия генерал силен съюзник и му обещал да се погрижи за оземляването на войниците служили под неговото командване.

Но за една политическа кампания, в която гласовете се купували били необходими и пари. Затова Юлий Цезар се обърнал към един стар свой съюзник – баснословно богатият Марк Крас. Тримата сформирали таен пакт, с който целяли не просто да се доберат до голямата власт, но също и да загърбят властта на сената.

По времето на тези избори през 59 година Цезар, Помпей и Крас създали първия триумвират (буквално значи трима мъже) – съюз, който щял да им позволи да управляват Републиката без никой да може да им попречи.

Въпреки че Бибул бил избран за колега на Цезар, позицията му много бързо се обезличила и той оставил новия консул да  прави каквото си иска и спрял да ходи на работа. Гай Юлий Цезар започнал да извършва поземлени реформи в полза на обикновенните хора и дребните земевладелци. Дал обещаното на Помпей и оземлил неговите ветерани. Също прокарал закон, чрез който да се излагат публично протоколите от дейността на сената, така че гражданите да виждат кой защитава интересите им и кой не.

Цезар положил  усилия да се повиши трудовата заетост сред населението, за да се намали социалната тежест върху хазната. Всички тези реформи срещнали силна съпротива сред онези аристократи, които притежавали огромни латифундии и били едри земевладелци с много роби. Всяко недоволство обаче бивало смазано от властта на „триглавото чудовище“ – триумвиратът. Дори Катон се видял принуден да отстъпи пред силата на тримата. Започнало да се натрупва вътрешно напрежение в политическия живот на Рим, което по-късно щяло да ескалира в гражданска война.

Ave Caesar – галските войни

След като Цезар успял да се закрепи като политически фактор и част от триумвирата, той започнал да търси начини да получи военна слава и пари. Подир поредица от политически ходове съумял да се сдобие с провинции, които да управлява (Цизалпийска Галия и Илирия) в продължение на пет години.

Първото предизвикателство, което застанало пред новоизлюпилият се управител на Цизалпийска Галия се оказали хелветите. Те решили да напуснат тогавашните си поселения по горното течение на река Рейн и езерото Леман, от което извира река Родан, и да се отправят към Нарбонска Галия. По време на дългия си преход варварите трябвало да преминат през римските територии, което дало сгода на Цезар да започне военни действия в преследване на бойна слава и богатства.

Хелветите изпратили посолство да разговаря с него, хранейки надеждата, че ще получат коридор, през който да минат. Те пристигнали в Женава, където се оказало, че Цезар вече е започнал да се окопава. След известно увъртане, той им дал категоричен отказ. Парламентьорите го предупредили, че срещу него са се запътили над 350 000 души, които са изоставили земите си и са опожарили домовете си, а също така, са готови ако е необходимо да си проправят път със сила. Наследникът на Юлиите обаче останал категоричен в отказа си. Той знаел, че измежду цялото хелветско преселение имало само около 80 000 бойци, а по това време разполагал с доста повече от един легион, защото по-рано бил съумял да събере нов набор легионери.

Сблъсъкът с хелветите

Първоначално хелветите се опитали да щурмуват римските защитни съоражения по поречието на Родан, които се простирали на дължина от близо 21 километра. Легионерите обаче не позволили линията им да бъде пробита в нито една точка. В съглашение с някои галски племена, тогава хелветите променили посоката си към западна Галия, което се оказало неприятно за Цезар, защото тези територии не били под законите на Рим.

Начело на три стари набора легионери и два нови, Гай Юлий Цезар се отправил в преследване на хелветите, което било напълно незаконно. По време на похода му, към него се присъединили легионите, командвани от Тит Лабиен – негова „дясна ръка“. След поредица от сблъсъци и при големи продоволствени смущения, римската военна машина достигнала до град Брибракта. Там командването на римляните взело решение да забави темпото, което било погрешно изтълкувано от врага като проява на слабост. Затова хелветите наченали дръзки и настойчиви нападения срещу римските редици. Започнала първата голяма битка от галските войни…

Битката

Цезар подредил в първите три линии ветераните си, а новите набори ги оставил при обоза на близките височини. Началото за решителната атака на хелветите било дадено. Грохотът от бойните им викове и голямата им численост разклатили морала дори и на най-коравия легионер. Варварите формирали бойни фаланги и настъпили всявайки ужас в римските редици. В този момент Цезар слязъл от коня си и заповядъл на офицерите си да го последват. В съзнанието на войниците станало ясно значението на този жест, а именно, че съдбата на всички от редника до генерала ще е еднаква, а изходът ще е победа или гибел.

Сблъсъкът започнал с градушка от римски пилуми. Легионерите от първите редици хвърляли метателните си копия, които имали дълга и тънка метална част от меко желязо и връх от закалена стомана. Когато пилумите се забивали в щитовете на варварите се огъвали и не било възможно да се извадят по време на битката, което правело щитовете безполезни и хелветите се принуждавали да ги захвърлят на земята и да се бият незащитени. Освен това в редиците на фалангата се образували празнини от убитите войници, което пък позволило на тежковъоръжените легионери да се врежат точно там.

Римляните постепенно изтласкали хелветите, но тогава в тила на легионите се появили петнадесет хиляди варвари – съюзници на хелветите. Последните използвали този развой на събитията и контраатакували с нова ярост римляните. Битката закипяла отново с пълна сила и продължила докато римските войници със сетни усилия  успяли да разгромят противника. В края на сражението взели участие дори жените и децата от обреченото хелветско племе.

Поражението на хелветите ги принудило да искат мир от Юлий Цезар, а също и да му предадат заложници. Всички пленени варвари били продадени в робство, а живите (само окло 100 000 души) се оказали принудени да се завърнат по родните си места. Това не бил жест на милост от страна на Цезар, а политически ход, при който хелветите щели да останат буфер между германските племена и териториите на Рим.

Покоряването на германците и белгите

След победата над хелветите Гай Юлий Цезар отправил поглед към Галия, но същата амбиция имал и германският пълководец Ариовист. Всичките опити за дипломация от римска страна завършили с неуспех. Ариовист отговарял надменно и арогантно и дал повод на Цезар да започне кампания срещу настъпващите германски войски.

Двете армии се срещнали близо до град Везонцион в земите на секваните. Тук двамата лидери най-сетне успяли да осъществят среща, но Ариовист още веднъж отхвърлил исканията на римляните и лично се заканил да убие Цезар в услуга на политическите му противници от сената.

Веднага след проведените преговори, германските бойци се приближили до римския лагер. За тези варвари идващи отвъд река Рейн, легионерите знаели само ужасяващи истории и поради това бойният морал на легионите бил сравнително нисък. Ариовист се възползвал от ситуацията както и от по-доброто си стратегическо разположение и заобградил римския лагер от юг, като така прекъснал снабдяването на легионите с провизии.

Опасни суеверия

Цезар видял надвисналата опасност и строил войската за бой. Три дни поред гермаците отказвали да влязат в сражение с римляните. Тогава наследникът на Юлиите заповядал да се построи втори по-малък лагер на разстояние от главната позиция. Тук Ариовист хвърлил значителни сили, но не успял да вземе новия форт. И двете страни дали равен брой жертви.

По време на битката римляните съумяли да пленят множество германски войни, от които научили, че германците не се бият, защото чакали новолуние според пророчеството на жриците им. Знаейки как суеверията убиват бойния дух на варварите, Цезар решил да поеме инициативата.

На следващия ден римският пълководец изкарал легионите от двата лагера като той лично командвал десния фланг, който бил подсилен с цел да нанесе решителния удар над германската бойна линия. Ариовист, принуден да се бие, съумял да изпревари удара на легионите и ги връхлетял преди легионерите да успеят да хвърлят пилумите си.

Битката с Ариовист

Битката започнала равностойно като предимството на германците била тяхната свирепост в боя, а на римляните тяхната дисциплина. Като в допълнение, жените и децата на германските войни ги подканяли с плачове и викове да се бият смело и самоотвержено. Постепенно планът на Гай Юлий Цезар се осъществил и дясното крило пробило и обходило вражеската линия. На лявото крило пък действал помощният конен отряд на Публий Крас (син на Марк Крас), който възпрял врага да стори същата обходна маневра.

Скоро битката се преврънала в клане, от което малцина германци успяли да избягат. Жените и децата в германския лагер станали жертва на гнева на легионерите включително и тези на Ариовист. Германският пълководец успял да се спаси с бягство, а победата на Цезар над германците сложила край на техните нашествия за няколко столетия напред.

Редът на белгите

След победата над германците, Юлий Цезар обърнал поглед към белгите. Те разбрали за неговите намерения и събрали войска неколкократно надвишаваща броя на неговите 50 000 легионери. Първите сблъсъци се оказали нерешаващи и отделните племена на белгите се прибрали по родните си места.

Римляните обаче продължили настъплението си и превзели град Новиодунум. След него легионите се отправили към земите на нервиите. За разлика от другите племена на белгите, те се оказали доста добре подготвени и организирали голяма засада на настъпващата римска колона.

Невъзможната победа

Първите сблъсъци започнали двете конници и те се водели ежедневно, докато легионите се придвижвали без да подозират за подготвения им капан. Близостта на нервиите принудило 6 от легионите да се движат непосредствено един след друг, а обозът да ги следва охраняван от останалите два легиона. Когато римляните започнали да строят лагера си, се появил и техният обоз, което дало началото на цялата атака на варварите. Тя била толкова изненадваща, че легионерите се оказали  напълно неподготвени.

Римляните не съумяли да се снаряжат подобаващо, не могли да намерят собствените си бойни части и започнали да се бият там където могат. Въпреки целия хаос, желязната дисциплина и опитът на римските войници им дали възможност те да не загубят самообладание. Ауксиларната (помощната) галска конница прикрепена към легионите се разбягала и ситуацията на Цезар достигнала до критичната си точка.

Тит Лабиен

Тит Лабиен

Тогава той започнал да снове измежду редиците и да повдига духа на войниците, но положението било почти неудържимо. За пореден път римският пълководец взел щит и застанал в първата редица, подканяйки поименно офицерите си да сторят същото. Гай Юлий Цезар заповядал и бойните символи да се обърнат срещу врага…

В този момент пристигнали и двата легиона охраняващи обоза водени от Тит Лабиен. Той бил успял да извика и десети легион. Въпреки този обрат нервиите не се отказали, а продължили с дива ярост да се бият почти до последния си човек. След битката Цезар проявил милост към жените, децата и старците на това войнствено племе. Кампанията срещу белгите приключила с превземането на град Моза.

Възстановяването на равновесието

Докато Цезар обикалял победоносно из Галия в Рим отношенията между другите двама триумвири се обтегнали до крайност. Враговете на тримата започнали да заговорничат и оптиматите открито стартирали камапания срещу Цезар. Това принудило Цезар да изостави кампанията си временно, за да успокои нещата между Марк Крас и Гней Помпей.

Срещата между тримата се провела при закрити врата, но резултатът станал очевиден. Двамата – Крас и Помпей получили нов консулски мандат, като първият станал наместник на Сирия, а вторият на Испания. Цезар също взел своето – той получил нов мандат като наместник на Галия, а държавната хазна изплатила разноските по последния набор от 4 легиона.

След като всичко в Рим тръгнало по старому, Цезар се завърнал да накаже бунта на Венетите, започнал няколко месеца по-рано. Сраженията с това племе били съпроводени с големи трудности и морски битки. В крайна сметка всичко се решило по вода въпреки римските деностатъци и слабости във воденето на морски бой. Отмъщението на Цезар към бунтовното племе било жестоко и безмилостно.

Страх от орлите

След Венетите наместникът на Галия се обърнал отново към германците. С някои племена той се разправил толкова подло и жестоко, че принудил Марк Порций Катон – Млади да изнесе реч срещу него пред сената. Това обаче не спряло Гай Юлий Цезар и той решил да премине река Рейн, за да научи германските племената да се страхуват от орлите на римските легиони.

Германите

За целта Цезар разпоредил да се построи мост над реката. В участъка между Кобленция и Андерн, където ширината е близо 500 метра започнал градежът. Бързото течение и относително голямата дълбочина на реката не се оказали голям проблем и мостът бил построен 10 дни след пристигането на първите строителни материали. Той изцяло бил изграден от дървени трупи и дъски, но въпреки това представлявал невероятно строително съоръжение за епохата си, а дори и днес. Построяването му дотолкова въздействало върху смаяните германци, че те се разбягали без да окажат никаква съпротива. След повече от два месеца отвъд Рейн римляните се завърнали обратно с голяма плячка, изгаряйки моста след себе си.

Бритите

Дошъл ред зловещата сянка на орлите да се разпростре и над Британия. Юлий Цезар започнал кампанията си като организирал флота, с която да прехвърли легионите на острова. Десантът се оказал труден и препятстван от местните британски племена, но в крайна сметка легионерите дебаркирали успешно.

Настъплението по суша било съпроводено със сблъсъци, в които легионите взели постоянно надмощие и скоро вождовете на местните племена изпратили посланници, за да преговарят за мир. Цезар обаче се видял принуден да се завърне на континента, защото наближавали есенните бури и завоеванието му се оказало нетрайно.

През следващата 54 година пр.н.е. наследникът на Юлиите още веднъж наченал кампания срещу Британия. Този път местните племена оказали организирана съпротива под водачеството на вожда Касивелаун. Още първите дни Цезар срещнал големи трудности при настъплението си. Корабите, които били оставени на котва  пострадали лошо от една нощна буря, а британските племена нанасяли сериозни поражения върху продоволствените римски отряди.

Ситуацията се обърнала при първата по-голяма римска победа, когато не малка част от варварите изоставили Касивелаун и той постепенно се принудил да търси примирие и условия за капитулация. Победата на Цезар се изразявала главно в плячка и авторитет, но не и в трайно завоевание. Той разбирал, че тръгвайки си от острова, Британия оставала свободна и Рим нямало да получи нищо от договорения данък.

Малшанс

При завръщането си на континентална Европа, Цезар се сблъскал с няколко тежки за него събития. Той научил, че съпругата на Помпей, неговата дъщеря Юлия е починала при раждане, а няколко дни по-късно е умряло и детето. Освен това зимата посрещнала легионите с бунт в Галия и лагерът на легатите Сабин и Кота се оказал превзет с хитрост, а войниците им паднали избити при засада организирана от вожда Амбиорикс.

Още повече, лагерът на Квинт Цицерон бил заплашен от същата съдба, но пълководецът не се поддал на хитростите на врага и започнал отчаяна отбрана. Цезар, веднъж получил лошите новини, се отправил веднага на помощ на своя офицер заедно с Тит Лабиен. Нервиите, които обсаждали войската на Квинт Цицерон се разбягали, а техният водач паднал убит.

54 година донесла още едно нещастие на Гай Юлий Цезар. Воден от амбиция за слава, триумвирът Марк Крас и неговият син Публий Крас (цезаров офицер) заминали в Сирия начело на 35 000 легионери, където започнали кампания срещу Партия.

Владетелят на партите изпратил срещу им генерал Сурена, който разполагал само с 10 000 конници (катафракти и конни стрелци) да спре римските легиони. Публий Крас и Марк Крас паднали убити в битката при Кара, а легионите им били почти унищожени под дъжд от стрели. Генерал Сурена се сдобил с голяма слава, което му коствало живота, а Цезар изгубил верен съюзник.

Сега наследникът на Юлиите и Гней Помпей Велики останали сами в съюза си. Допълнително между тях почнали да възникват търкания, защото Цезар вече засенчвал по слава Помпей. Юлия била последната нишка, която ги свързвала и нейната смърт ги разделила завинаги. Настъпил часът на сената и враговете на двамата триумвири започнали да вбиват клин между старите съюзници.

Версенгеторикс срещу Юлий Цезар

Несгодите на Цезар дали храна за бунтовни настроения в Галия и се появил нов и енергичен лидер на галската съпротива. Версенгеторикс повел най-голямото въстание на галите срещу римската окупация. В началото конфликтът започнал с незначителни сблъсъци, а войската на галския вожд се отегляла като опожарявала всичко след себе си, за да не попадне нищо в ръцете на врага.

Версенгеторикс - предводителят на галите

Версенгеторикс – предводителят на галите

Първият град по пътя на Цезар се оказал Аварикум. След 27 дневна обсада и свирепа отбрана от страна на защитниците, селището било превзето, а почти всички жители на града били избити. Само 800 души от 40 000 успяли да достигнат до лагера на Версенгеторикс.

Скоро след това Цезар предал 6 легиона под командването на Лабиен и с други 6 сам се отправил към град Герговия, където се намирал и лидерът на въстанниците. Крепостта, която защитавала Герговия се оказала непристъпна за легионерите. Въпреки хитростите на римския пълководец, галите съумяли да отблъснат легионите, като същевременно били убити 700 римски войници. За да избегне пълно поражение, Цезар решил да се изтегли и да се прегрупира.

Съпротивата станала повсеместна, а Версенгеторикс след няколко неуспешни сблъсъка се оттеглил в Алезия – град на плато, който подобно на Герговия бил непревземаем с щурм. Сега обаче Цезар не мислел да щурмува, а започнал обсада.

Обсадата на Алезия

Обсадните съоръжения не били нещо ново за римската бойна тактика, но тези при Алезия засенчили всичко строено преди и след това. 16 километра ровове, палисади, отбранителни кули, фортове и инженерни съоръжения опасали града за няколко дни. Галската конница едва успяла да се изплъзне от римския капан, за да потърси помощ за обсадените. Сега Цезар се принудил да строи същите защитни съоръжения, но не с обсадна цел, а да се предпази от атаки в собствения си тил. Вторият защитен вал достигнал обиколка 20 километра.

Докато траела обсадата на Алезия, в Галия се събрал конгрес на 43 галски племена, които решили да изпратят военна помощ на обсадените. 250 000-на галска армия заплашила да удари в гръб легионите, а под командването на Версенгеторикс се намирали още 80 000 войни, които застрашени от гладна смърт били готови да се бият с нечувана свирепост. В противовес на почти половин милионната варваска заплаха Цезар разполагал само с 60 000 легионери и ауксиларни подкрепления.

Когато настъпил решителния ден, море от гали заляло цезаровите стени и фортове. В отбраната на римските позиции участвали всички включително и офицерите Тит Лабиен, Марк Антоний, Гай Требоний, Гай Фабий и самият Гай Юлий Цезар облечен в пурпурната туника на император (главнокомандващ). Вълна след вълна галските атаки се разбивали във фортификационните съоръжения, но най-накрая бунтовниците успяли да осъществят пробив.

Само желязната дисциплина на опитните ветерани и присъствието на Цезар в редиците им помагнало да бъде удържана римската бойна линия. Последният ход на римския пълководец бил да изпрати конницата си в тила на врага. Това решило изхода на сражението, защото въпреки огромния си брой галите се разбягали.

На следващият ден Алезия и Версенгеторикс се предали на милостта на победителя. Недълго след това били потушени и малкото останали огнища на бунта в Галия. В този момент на триумф, пред Юлий Цезар застанал много по-силен и непреклонен противник. Най-могъщата държава на античността – Рим, се възправила срещу своя собствен син.

Рубикон

Докато наместникът на Галия прекарвал зимните месеци в един от военните си лагери, пишейки своите записки по галските войни, в Рим политическият живот кипял с пълна сила. Враговете на Цезар постепенно разгърнали мащабна кампания срещу му. Те искали от него да изостави наместничеството си и да се завърне, за да може да бъде съден, преследван и унищожен.

Пред тази опасност Цезар упорито търсел начин да се защити, като направил опити да се кандидатира за консул през 48 година, което щяло да му осигури имунитет. Освен всичко той изпълнил почти всички искания на сената, като изпратил два легиона под командването на Републиката и обещал да разпусне други осем. Направил всичко възможно, за да продължи всякакви преговори целящи цивилизована развръзка на възникналата ситуация, като едновременно с това не придвижвал никакви сили към италийска земя, отново да избегне излишна ескалация на напрежението. За съжаление на Цезар, всичките му опити за мирно решение се оказали напразни.

Всяка отстъпка от страна на Цезар се приемала като слабост от неговите врагове. Гай Марцел Младши, който бил консул през 50-та година пр.н.е. изискал свалянето на всички пълномощия на Юлий Цезар. През следващата 49 година положението се влошило, защото и двамата консули – Гай Марцел и Луций Корнелий Лентул се оказали цезарови врагове. Лентул стигнал дотам, че да заплаши трибуните Антоний и Касий със смърт ако наложат ветото си върху решението за отнемането на наместничеството на Галия от Цезар. Длъжността на трибуна била неприкосновена и двамата трибуни, за да се защитят от беззаконието избягали обратно при Юлий Цезар.

В цялата тази обстановка на междуособни борби, Катон Млади фанатично следвал крайно враждебна линия срещу Цезар. Гней Помпей Велики, доскоро цезаров приятел, постепенно се отдал на завист и глупост. Много скоро интригите на Гай Марцел го достигнали и с надеждата, че още веднъж ще бъде най-великият римски генерал, Помпей предложил услугите си на сената. Войната станала неизбежна.

Когато Цезар научил новините, той ги приел с присъщото си спокойствие и се отдал на размисли. Разбирайки, че е поставен пред невъзможен избор, той го направил с лекота. Гай Юлий Цезар решил да премине малката гранична рекичка Рубикон, която никой римски генерал не можел да прекоси без преди това да разпусне армията си. Той тръгвал на война срещу Републиката, осъзнавайки нейната неизбежност и трагизъм и затова изрекъл прочутите си думи: „Жребият е хвърлен!„.

Гражданската война

Първата стъпка в сблъсъка предприел Цезар, завземайки град Ариминиум, след което той започнал бързо настъпление към Рим като по пътя си подчинявал всички градове без да пролива излишна кръв. Макар и само с два легиона, наместникът на Галия се оказал в по-изгодна ситуация, защото Помпей не разполагал с повече сили, а два от трите му легиона били бивши войници на Цезар.

Голяма част от сенаторите се принудили заедно с легионите на Помпей да напуснат Рим в стратегическо отстъпление. Марк Тулий Цицерон се оттеглил в провинциалната си вила, а Тит Лабиен дезертирал на страната на Републиката. Мястото на последния в галските легиони останало за Марк Антоний, който решил да следва Юлий Цезар докрай.

Първи ходове

Марк Тулий Цицерон

Марк Тулий Цицерон – мъдър и умерен държавник от епохата, който по-късно се бори срещу тиранията на Антоний и Август

При влизането си във Вечния град Цезар сложил ръка на държавното съкровище, но не предприел никакви действия на отмъщение и ограбване на имуществото на враговете си. Дори през цялото време той правел опити за преговори, контактувал с Цицерон и наивно се надявал най-сетне да се стигне до мирно разрешение на ситуацията.

Въпреки всички негови усилия, сенатът и Помпей Велики били уверени в своята победа и това ги карало да отхвърлят всички разумни предложения и отстъпки от страна на Цезар. Силите на Републиката се прехвърлили по море на Балканите при Дирахия (дн. Албания) и там те се прегупирали. На тяхна страна се оказали източните провинции, Африка и Испания, а заедно с това и огромната римска флота.

Някои от сенаторите дори започнали да планират отмъщения и проскрипции срещу цезаровите поддръжници. От друга страна народът в цяла Италия подкрепял Цезар и това го направило пълновластен господар на полуострова.

В Испания отново

Но вместо да тръгне след отстъпващия Помпей, Цезар се отправил да срази помпеевите съюзници в Испания, за да си подсигури тила. В Рим той оставил Марк Лепид като префект на града и Марк Антоний като пълновластен управител на Италия. В испанските провинции цезаровите легионери се сблъскали с легионите на Афраний и Петрей в местността Илерда. След множество тактически маневри двете армии застанали една срещу друга. Войниците от легионите верни на Помпей били обезверени и желаели да се предадат. Афраний и Петрей, виждайки собствената си обреченост, капитулирали пред Цезар, а той от своя страна им подарил живота и разпуснал легионите им.

На връщане към Рим Цезар научил, че е провъзгласен за диктатор, което правело всичките му действия оттук насетне напълно легитимни и в интерес на Републиката. По пътя назад в Плаценция се разбунтувал единатесети от цезаровите легиони, което го принудило да извърши децимация над разбунтувалите се. Въпреки това само 12 души измежду най-виновните били убити.

Дирахия

От Италия цезаровите легиони се прехвърлили по вода на Балканите при Акрокеравния, търсейки военно решение в характерния за Цезар стил на „светкавична война“. Тук обаче ги очаквал вече укрепналият и уверен в превъзходството си Помпей, чиито военни набори наброявали над 45 000 тежка пехота и 6000 конница. Първите сблъсъци били катастрофални за цезаровите легионери – близо хиляда паднали посечени при Дирахия, а пленените били публично убити по заповед на Тит Лабиен.

Помпеанците и сенатът не само удържали първата си победа, но вече и имали и морално преимущество над врага. Цезар наченал стратегическо отстъпление към вътрешността на Тесалия. Видимо започвал да се усеща глада сред цезаровите легионери, но непрекъснатите форсирани преходи и усилени строежи не правели впечатление на закалените ветерани. Точно обратното било при Помпей – войниците били сити, но трудно понасяли преследването на врага. Умората, както и допълнителният натиск от страна на повечето алчни и невежи във военното дело сенатори, принудили великия пълководец да даде решително сражение на Цезар.

Фарсал

Двете армии застанали една срещу друга при Фарсала на 9 август 48 г.пр.н.е. Цезар разполагал с 22 000 легионери или осем непълни легиона. Легионерите на Помпей ги превъзхождали двукратно по брой, но конницата на помпеанците (7000), водена от Тит Лабиен, надхвърляла неколкократно броя на цезаровата.

Първата атака започнал Гай Крастин и стотина от ветераните на Цезар, които начело на кохортите се врязали във вражеския център. След този сблъсък двете армии се вплели в жестока сеч, а Помпей изпратил стрелците и кавалерията от лявото си крило да обходят легионите на Цезар по десния им фланг.

Там обаче ги очаквала контраатака от резервната четвърта бойна линия (8 кохорти) на цезаровите легионери и те обърнали в бяг силите на сената. След този обрат малката конница на Цезар и осемте резервни кохорти се стоварили с цялата си сила върху левия фланг на помпеевите легиони.

Неопитните войници на Помпей се огънали и го ударили на бяг, а с това и цялата бойна линия се разпаднала под натиска на цезаровите ветерани. Марк Антоний начело на конницата нанесъл завършващия удар като догонвал и избивал бягащите войници на врага. В битката загинали 15 000 от войниците на сената и 200 легионери на Цезар. Гней Помпей Велики успял да избяга в Египет, където имал поддръжници и очаквал подкрепа, но там бил коварно убит.

Марк Антоний

Марк Антоний – най-верният, но не и най-умният офицер на Юлий Цезар. След смъртта на Цезар се влюбва в Клеопатра, което става причина за падението му

Египет и Северна Африка

След битката Цезар се отправил по следите на своя противник и с голяма мъка посрещнал новината за злощастната гибел на великия генерал и консул на Рим – Помпей. На египетска почва той слязъл само с част от армията си (3200 души – два непълни легиона), за да подсигури доставките на зърно за Рим. За целта детронирал Птоломей XIII и поставил на престола неговата сестра Клеопатра.

Между римския диктатор и египетската царица възникнала интимна връзка с остър политически привкус, като всеки от двамата се опитвал да влияе на политиката на другия. В този момент започнало въстание срещу римляните в Александрия – столицата на египет. Цезар се озовал в капан заедно с Клеопатра за близо няколко месеца. През 47 година с помощта дошла от владетеля Митридат, Юлий Цезар съумял да разбие войските на Птоломей. Когато наследникът на Юлиите си тръгнал от Александрия, Клеопатра вече била бременна с неговия син Цезарион.

След Египет Цезар трябвало да се справи със силите на Републиката в Северна Африка, които били оглавявани от Катон Млади, Сципион, Лабиен, Юба и Афраний. Техните сили се оказали не само възстановени след разгрома при Фарсал, но и значително увеличени. Цезар разполагал с малко ветерани и подкрепления от новобранци пристигнали от Италия, изпратени му от Марк Антоний.

Племенникът на Марий избягвал битката дотогава, докато не усетил, че новите набори са укрепнали от тежката работа и желязната дисциплина. При решителния сблъсък, войниците сами поели инициативата и унищожили силите на Сципион и Юба, които в последствие се самоубили. Лабиен избягал в Испания заедно със сина на Помпей, а Катон посрещнал смъртта си в Утика, където паднал убит от своята собствена ръка.

Краят на гражданската война

В Испания начело на 30 непълни легиона застанали Гней и Секст Помпей, Тит Лабиен и Вар. През 46 г. Цезар се отправил да им даде решително сражение. Съпротивата била ожесточена и така се стигнало до финалния сблъсък в тази гражданска война – битката при Мунда.

Сражението било толкова тежко, че дори ветераните на Цезар се огънали. Тогава той за пореден път слязъл от коня си и влязъл в първата редица на боя. Бойните формации удържали така до залез слънце без да стане ясно кой ще е победителят. Едва тогава цезаровата конница връхлетяла без заповед лявото крило на Лабиен, който своевременно скосил майсторски 5 кохорти, за да защити фланга си.

Тази маневра обаче накарала войниците на Цезар да помислят, че врагът бяга и затова те надали победоносен вик. От своя страна това довело до объркване в редиците на помпеанците, които си помислили, че има пробив някъде в бойната им линия и започнали панически да отстъпват.

Над 30 000 души загинали в тази битка включително Гней Помпей Младши, Лабиен и Вар. Секст Помпей успял да се спаси с бягство.

Убийството и наследството на Юлий Цезар

След войната Цезар положил огромни усилия да възстанови гражданския мир и икономическата стабилност на държавата. Той направил реформа на тогавашния календар, като въвел съвременния – от 365 дни на година и веднъж на 4 години – 366 дни. Календарът до днес е претърпял само една малка поправка.

Гай Юлий Цезар произвел много гали и германци в сенатори, което вбесило римската олигархия. Той намалил ограбването на провинциите от наместниците, което направило местното население по-лоялно към Рим, но на него му спечелило още повече врагове сред управляващата богата прослойка.

Диктаторът запазил титлата си доживот и открито предизвиквал аристокрацията на Републиката с неограничената си власт. Наследникът на Юлиите започнал подготовка за мащабен поход на изток, с който целял да надмине по слава и величие дори Александър Македонски, без да осъзнавал, че вече го е бил сторил…

Мартенските иди

На 15 март Юлий Цезар отишъл на заседание на сената заедно с Марк Антоний. На стъпалата пред сградата Антоний бил задържан от няколко сенатори и диктаторът влязъл сам в Курията и седнал на позлатения си стол. Група от черидесет сенатори обградили Цезар и започнали да отправят лични молби към него.

Тилий Цимбер, докато молел брат му да бъде освободен, сграбчил туниката на Цезар, а Сервилий Каска забил камата си в шията на диктатора. Цезар успял да промуши в ръката на последния металната си пръчица за писане, но веднага след това множество други ками проникнали в неговото тяло. Сред имената на заговорниците били Марк Юний Брут, Гай Касий Лонгин, Децимий Юний Брут, Гай Требоний (цезаров офицер) и др. Предпполага се, че последните думи на Гай Юлий Цезар били: „Това е насилие!„…

Смъртта на Цезар хвърлила вече мъртвата Република в нова гражданска война, в която основна роля щял да играе политически незначимия дотогава племенник на диктатора – Гай Октавий, който в последствие ще се превърне в първия фактически император на Рим – Октавиан Август.

Сходни Публикации

2 thoughts on “Гай Юлий Цезар

    • Коментарът ви ни принуди да поправим 10-ина печатни грешки и да подобрим четимостта на статията, с надеждата да отоговаря по-достоверно на високата ви оценка. 🙂

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Leave the field below empty!