post

Балканските войни – пътят на България към сблъсъка

плакат на междузвездни войни

Участието на България в балканските войни е продиктувано от стремежа за реализацията на националния идеал за освобождаване на поробените сънародници в Македония и Одринско.

Предпоставките

След Берлинският договор, който безскрупулно разделя българското етническо землище на части, възстановяването на справедливостта се превръща в същностна цел за всеки съвестен българин. Без значение от коя страна на границата са го поставили превратностите на съдбата.

Сред българският политически елит се постига консенсус във външната политика. Всички са съгласни, че България трябва да се стреми към ревизия по отношение на териториите, населени с българи, които са останали в пределите на Османската империя. В противен случай, страната сама би се поставила в изолация на Балканите, а тя има нужда от подкрепата на своите съседи, за да се справи с Турция.

През 1885 г., с провъзгласяването на Съединението идва първият сериозен успех в това отношение. В последващите години, до края на XIX век, българските управници следват политиката на добри отношения с Османската империя и отстояване правата на българите по дипломатически път.

четници от Илинденско Преображенското въстание

четници от Илинденско Преображенското въстание

С началото на новото столетие българо-турските отношения се влошават, най–вече заради активността на ВМОРО и Върховния комитет. Кулминацията по тази линия са Горноджумайското (1902 г.) и Илинденско-преображенското въстание (1903 г.). България откровено започва да се готви за война с империята. Управлението на Народно-либерелната партия (1903-1908 г.) прави значими реформи във военното дело.

През 1908 г. българските управници се възползват от вътрешно-политическите трудности на Турция и скъсват с васалитета си, обявявайки Независимостта на България. Без да има формален съюз с Антантата (Русия, Франция, Великобритания), България е в тесни отношения с тези страни. От 1909 г. Царството обсъжда с представителите на Руската империя по какъв начин може да реализира своите военно-политически задачи. От Петербург идват съвети за съюзни отношения със Сърбия.

Дипломатическата подготовка на войната

На 16 септември Италия напада Османската империя, в стремежа си да завладее африканските ѝ провинции Триаполитания и Киренайка. У християнски държави на Балканите естествено назрява идеята да се възползват от сложното положение на турците. Това окончателно поставя всички страни в региона на пътя към сблъсъка помежду им, който исторически се осъществява посредством два епизода от балканските войни.

Преговорите на България със съседите ѝ

Коста Паница, Захари Стоянов и Димитър Ризов

Коста Паница, Захари Стоянов и Димитър Ризов

Няколко дни след италианското нашествие, българският представител в Белград Димитър Ризов провежда разговори със сръбските официални лица. От следващия месец вече започват да се водят официални преговори за антиосмански договор. Както Сърбия признава българските права в Тракия, така и България няма проблем със сръбското разширение в Косово и в Новопазарския санджак. Противоречията обаче са налице, когато става дума за Македония. Докато сръбското желание е за на сфери на влияние, Царството иска автономия за региона и поддържа принципа за неделимост.

Постига се своеобразен компромис – предвижда се автономия за Македония. В случай че планът не се реализира, тя се разделя на „безспорна зона“, която остава за България, и „спорна“ разположена на север от градовете Скопие, Кичево, Куманово, Тетово, Гостивар. За съдбата на „спорната“ трябва да се произнесе руският император Николай II. Съюзният договор е официално подписан на 29 февруари 1912 г. От българска страна там личат подписите на цар Фердинанд и министър-председателя Иван Е. Гешов.

Иван Гешов

Иван Гешов

Малко след като урежда отношенията си със Сърбия, България започва преговори с Гърция. Претенциите на Атина за Южна Македония са неприемливи за българите, а от друга страна елините не искат автономията на Македония да служи за основа на споразумението. Притискани от времето, двете страни все пак подписват съюзен договор в София на 16 май 1912 г. В него няма териториални клаузи, а единствено общи уверения за защита правата на сънародниците.

България има желание и Черна гора да се включи във войната. Затова с нея е сключено устно споразумение. Малкото кралство приема да се включи с 40 000 войска, като е уговорено София да се включи в издръжката ѝ.

Румъния отказва да участва във войната, но прави уговорката, че ще предяви своите искания, когато се разпределят европейските територии на Османската империя.

Мобилизацията преди началото на балканските войни

На 16 септември Турция обявява мобилизация, ден по-късно това правят България и нейните съюзници. В Народното събрание, министър-председателят Гешов прави заявка, че ще „се пукне зората на една нова ера в Балканския полуостров“. На 25 септември Черна гора първа скъсва дипломатическите си отношения с Османската империя и ѝ обявява война.

На 30 септември България, Сърбия и Гърция връчват колективна нота, в която призовават империята да даде автономия на Македония и Одринско. Нотата има характер на ултиматум и след като е игнорирана от султана, от 5 октомври на практика Балканския съюз е в състояние на война с Турция.

Българските военни части

България разполага с армия от 600 000 души, което е двойно повече от предвиденото при обявяването на мобилизацията. Причината за това, че има изключително много доброволци, желаещи да се включат във войната за освобождението на българските земи. Пристигат и и българи от чужбина!

Висшият военен съвет на Българската армия през 1910 г., балканските войни

Висшият военен съвет на Българската армия през 1910 г.

Войската е разделена на три армии, чийто боен театър е в Тракия. Първа армия, под командата на ген. Васил Кутинчев, е разположена по река Тунджа. Втора армия е ръководена ген. Никола Иванов и оперира по линията Малко Търново – Харманли. Трета армия е водена от ген. Радко Димитриев и е разположена в най-източните части, с щаб в Стралджа.

В района на Родопите и Пиринско, България разчита на Родопския отряд, начело с ген. Стилиян Ковачев и Седма рилска дивизия, водена от ген. Георги Тодоров. В Македония, България има солидна четническа организация, която действа съвместно с представителите на ВМОРО.

Българската флота се състои от крайцера „Надежда“ и шест торпедоносеца – „Дръзки“, „Смели“, „Летящи“, „Шумни“, „Храбри“ и „Строги“. Във военовъздушните сили, Царството разполага с два балона и няколко десетки бойни самолета.

Върховен главнокомандващ на българската армия е цар Фердинанд. Помощник-главнокомандващ е ген. Михаил Савов, а началник на Генералния щаб е ген. Иван Фичев. Българската главна квартира е разположена в Стара Загора.

Съюзниците

Сърбия свиква под знамената малко над 300 000 щика, като на нея се пада задачата да отвоюва земите в Македония, Косово и Нови пазар.

Гърция от своя страна има около 200 000 военни, чиято цел е да настъпи в Епир и Южна Албания. Опитният им флот пък трябва да противодейства на османците в Егейско море.

Черна гора, със своите 40 000 щика, извършва бойни операции в Северна Албания и Нови пазар.

Срещу това Османската империя противопоставя малко над 400 000 бойци, които впоследствие нарастват до 600 000. Основните им сили са съсредоточени в Тракия. Към Македония изпращат няколко корпуса с обща численост от около 60 000 души, а в останалите земи действат спомагателни части.

Картите са на масата и предстои епичен военен сблъсък, който завинаги ще промени съдбата на балканските народи.

Сходни Публикации

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *