post

Борбите на българите срещу османската власт XVIII – XIX

плакат на междузвездни войни

Борбите на българите срещу срещу властта на османските завоеватели започват веднага след края на българската държавност. През различните години тяхната интезивност е различна и с разнообразен характер. Българите обаче по категоричен начин демонстрират, че няма да се примирят с нерадостното статукво.

В този смисъл, особен интерес представляват първите организирани форми на съпротива от началото на XVIII век. Това е същностен момент за българският народ, тъй като той успява да преодолее стихийния характер на съпротивата от предишните столетия и започва да формира конкретни политически искания.

Обстановката в българските земи

Както е известно, след падането на средновековното българско царство под османска власт българският народ подобно на останалите християнски народи е поставен в неравнопоставено положение спрямо мюсюлманските поданици на Османската империя.

Християните в султаната се намират под политически, икономически и духовен гнет, параметрите на който дават основание на някои съвременници и историци да наричат периода от края на XIV и началото на XV до XIX век с термина робство.

В първите десетилетия след завладяването на страната, българите оказват последователна съпротива срещу опитите да бъдат насилствено асимилирани от завоевателя. През вековете, в които нямат своя държавност, те успяват да съхранят своята вяра, език и култура.

В периода XV – XVIII век антиосманската борба на българите има стихиен характер. Тяхната активност се проявява най-вече в случаите когато Турция воюва срещу някоя от западноевропейските държави или Русия.

Подобен характер има и хайдушкото движение. То в немалко случаи успява да въздаде елементарна справедливост на битово ниво и да поддържа духа на народа. Трябва да се каже обаче, че легендарните разбойници нямат дългосрочни политически цели и най-често хайдутите са водени от идеята за лично отмъщение.

хайдути, борбите на българите

Хайдути – худ. Стоян Венев

Българите и руско-турските войни през XVIII век

Русия, с действията си през XVIII и XIX век успява да се утвърди като най-последователния противник на Турция. По тази причина, надеждите на българския народ за освождение постепенно, но трайно се насочват към огромната Евразийска империя.

През 1710 година, руският император Петър I официално призовава православните християни в Османската империя да подпомогнат Русия във военните действия срещу Турция на Балканите. Съществуват косвени данни, че българското население по места действително се включва във войната.

В периода 1735-1739-та, когато се води войната между Австрия и Русия срещу Турция, в определени части от Югозападния и Северозападния край на българското етническо землище, избухват въстания. Основен организатор е католическия епископ Никола Станиславич. В руската армия участват и български доброволци.

В края на XVIII век, руската императрица Екатерина II Велика води успешни военни действия срещу Османската империя. Близо 3000 български доброволци участват на страната на Русия в тази война. На 21 юли 1774 година между двете държави е подписан договора от Кючук-Кайнарджа (дн. България, Силистренско).

С това споразумение Руската империя успява да си осигури сюзеренитета над Влашко и Молдова, няколко черноморски пристанища, както и да официализира претенциите си за покровителство над православните християни в Турция. Той отваря и вратите за завоюването на Кримския полуостров девет години по-късно.

Това е изключително тежко поражение за Османската империя. От тук нататък до края на своето съществуване, тя (с редки изключения) е принудена постоянно да прави отстъпления пред Великите сили и да води изключително предпазлива политика. Неслучайно е наречена „болният човек на Европа„.

Съвсем логично у тази част от българите с по-прогресивно и будно съзнание, започва да се заражда идеята за национално освобождение на страната.

Зараждане на организирана съпротива

Софроний Врачански

Софроний Врачански

Българският народ през XVIII век няма достатъчно авторитетни водачи, които по дипломатически път да отстояват българските интереси. Това е и причината, участието на доброволци в бойните действия, въстанията и като цяло борбите на българите да не допринасят голяма политическа полза.

В началото на XIX-тото столетие се подготвя поредната война между Русия и Османската империя. По инициатива на Софроний Врачански, през 1806-та в Петербург са изпратени български представители. Те успяват да се срещнат с видни руски политици и обсъдят координация в действията си по време на войната. Впоследствие в Букурещ се създава Българска земска войска, което представлява първата българска организация от такъв тип. Това става под егидата на Георги Мамарчев от Котел, вуйчо на Георги Раковски.

Самият Софроний Врачански пише възвание към българския народ, в което ги призовава да посрещнат руските войски като освободители и да вземат участие във войната. Когато руснаците влизат на Балканите през 1810 г., българите се включват активно в бойните действия и особено се отличават в битките при Габровско и Силистренско.

Нашествието на Наполеон Бонапарт в Русия обаче, принуждава Руската империя да сключи мирен договор през 1812 г., чиито политически изгоди не отразяват в достатъчна степен успехите ѝ на бойното поле. Това е и причината, българската кауза да не получи удовлетворение.

Българите активно участват и в следващата руско-турска война от от 1828/29 г, но в Одринският мирен договор, с който тя завършва отново не са споменати техните права.

Борбите на българите и техният самостоятелен облик в началото на деветнадесети век

Плаковският манастир, Велчова завера, Борбите на българите

Плаковският манастир е последната отбранителна твърдина на Велчовата завера

Първият организират опит за самостоятелни революционни действия на българите е т. нар. „Велчова завера„. Опитният капитан Георги Мамарчев през 1835 г., заедно с видни дейци от Търновско и Силистренско – Велчо Атанасов Джамджията, Никола Гайтанджията, хаджи Йордан Брадата, Димитър Софиянлията, подготвят въстание, което да предизвика намесата на Русия. Всичко върви много добре, но нещата пропадат заради предателство. Основните ръководители са заловени.

Борбите на българите в тези години обаче не приключват с това. Поредица от бунтове има в западните български земи – Зайчарско, Пиротско, Белоградчишко и т.н. Най-масов характер има Нишкото въстание през 1841 г. То получава отзвук сред европейската общественост, заради жестокия начин, по който е потушено. Много сериозно е и Видинското въстание през 1850 г. В него вземат участие над 20 хиляди души.

В същото време българската диаспора във Влашко също не спи. Българите в Браила започват да организират чети съвместно със сърби и гърци. Сред ръководителите са Георги Раковски, Васил Хадживълков и Никола Филиповски. Техните замисли са възпрепятствани от месните власти, но тази им дейност има огромно значение. Тя установява добрата традиция на българските организации по тези места, които впоследствие стоят в основата на национално-освободителната борба.

Епилог

Борбите на българите срещу османското подтисничество през XVIII век и първата половина на XIX век са важен етап от българското национално-освободително движение. Те поставят началото на организираната форма на българската съпротива, както и първите наченки на цялостната освободителна  идеология. Допуснатите грешки в тази епоха стават коректив за по-сетнешните български революционери, по пътя им към възстановяването на българската държавност.

Сходни Публикации

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *